Кой е най-добрият ти приятел?

Този, с когото можеш да си говориш с часове и да се смеете постоянно?

Този, който те подкрепя във всяко твое начинание, дори да смята, че е глупаво?

Този, който ти казва, че винаги изглеждаш добре?

Този, който ще се разроши, за да се почувстваш по-добре, когато не изглеждаш добре?

Този, който ще направи всичко за теб?

Този, с когото споделяш общи идеали и философия за живота?

Този, който винаги остава до теб, независимо колко е напечена ситуацията?

Този, който те защитава пред другите?

Този, който при нужда винаги ще се отзове?

Не. Това не е най-добрият ти приятел. Всъщност – този човек може би е по-близо до определението “твой враг”.

В този обърнатия свят и реалност, в която живеем, всичко бяло е всъщност черно и обратното. Човекът, с когото се смееш постоянно или развиваш дълбоки, философски теми, всъщност дори не те развива, по простата причина, че вие нямате разногласия. Всички знаем, че “приятел в нужда се познава”, но в повечето случаи той те инвалидизира с това. Да те защитава, когато някой те напада? Супер, готино ли ти е да се чувстваш като жертва и сякаш не можеш сам да се защитаваш? С две думи, човекът, който винаги е на твоя страна, и с когото се разбираш с един поглед… не ти е полезен с нищо, защото той представлява вече интегрирана част от теб.

За пореден път – всичко извън теб е твое огледало. Огледало, което ти служи за осъзнаване на истинската ти същност, защото човек е сляп за себе си, преди да срещне друг човек. Начинът, по който разпознаваме неинтегрираните части от нас е простичък и се базира на два въпроса: “Какво не ми харесва в този човек?” и “Какво ми харесва в този човек, но аз не притежавам?”.

Ако се предположи, че приятелите ни са хора, които по принцип харесваме изцяло, заедно с всичките им недостатъци, и хора, на които не завиждаме, защото “завистта е ужасно човешко качество”, то тези приятели, които отговарят на тези критерии, просто не са ти приятели. Те са вече част от теб.

Така оставаш самотен, дори когато си в тяхна компания, просто защото те са перфектно твое отражение, без видими разлики. Сякаш стоиш със себе си в стая и взаимно одумвате трети човек (който всъщност е втори) за това колко зле е постъпил с вас (например). Ти казваш “Той беше тъпак!” или “Тя беше кучка!” и отсреща “приятелят ти” кима одобрително с думите “Абсолютно…”. Ти се чувстваш по-добре, защото не си сам и явно някой подкрепя тезата ти, но някак… вътрешно… не можеш да се излъжеш и все пак си лягаш замислен и празен. Защото всъщност истинските ти приятели са далеч и не са взели участие в този разговор.

Истинският ти най-добър приятел го няма и в живота ти. Защото ти си го блокирал, изтрил или просто тактично забравил. Защо? Защото смяташ, че той те мрази.

Той е този, с когото можеш да си говориш с часове, но разговорът не е приятен за теб, защото всеки път, в който си позволиш да обвиниш някой, той връща отговорността в твои ръце и те кара да намериш причината в себе си, не в другия.

Той е този, който те подкрепя във всяко твое реалистично и адекватно начинание, но никога няма да ръкопляска на отявлено тъпите ти идеи.

Той е този, който ти казва, че винаги изглеждаш добре, но винаги можеш да изглеждаш по-добре.

Той е този, който няма да наруши своето спокойствие и щастие, заради твоят избор да драматизираш и да се депресираш за глупости.

Той е този, който ще направи нещо за теб, само и единствено, ако е сигурен, че не можеш да се справиш сам.

Той е този, с когото споделяте някои общи идеали и философия за живота, но винаги се стига до момент, в който и различията се появяват и ви отвеждат до спор. В този спор не се цели да има победител. В този спор се цели единия да възприеме от другия, това, което му липсва.

Той е този, който ще остане до теб, независимо колко е напечена ситуацията, но няма да го направи повече от няколко пъти, само защото избираш да си чупиш главата по един и същ начин, без да ти омръзва и да ти “идва акъла”.

Той е този, който ще вярва, че си достатъчно силен и осъзнат, за да няма нужда да се защитаваш от другите, защото защитата е проява на слабост.

Той е човекът, който ще удря по най-болезнените ти места с меки чукчета и ще ти създава главоболия (на физическо и психическо равнище), карайки те да мислиш отвъд зададените ти рамки.

Казват, че приятелите ни за нас са като “безплатни психолози”. Но и психолозите се делят на два типа.  Тези, които те четкат и ти казват, че ти си прекрасен, просто другите не го виждат. И тези, които ти казват, че явно сам се лъжеш, че си прекрасен, щом другите не отразяват това твое вярване.

Процесите на лечение и интеграция на липсващите ни части не са особено приятни и емоционално леки, по простата причина, че самата дезинтеграция е болезнен процес, случил се в още несъзнателните ни години. Да махнеш парче от пъзела вътре в теб боли точно толкова колкото и да го сложиш обратно там. Затова те съветвам да не подсилваш допълнително вече наредените парчета, мислейки си, че някак ще попълнят празното съседно. Фокусирай се върху болката, върху гнева, върху съпротивлението, върху завистта, върху всяко негативно усещане, което таиш спрямо някой, защото точно този човек… държи парченцето, което ти трябва. Твоята цел е не да отидеш и да се скараш с него, а да откриеш подаръка си в болката, през която ще те накара да преминеш. Блестящата звезда, в кутията му, привидно, пълна с мрак.

Затова всеки духовен учител държи най-близо до себе си някой, който всички останали виждат като негов враг. Затова Буда приветства Мара за чай. Защото го разпознава като неговата липсваща част, като парчето пъзел, което ще му донесе цялост. Защото Бог, Източникът е едно, което в нашето измерение се проявява като две. Като черно и като бяло. Следователно няма как да стигнем Бог, ако виждаме Бог като единствено бял. Няма как да разберем Бог, ако не го видим и в черното.В дуалността е цялостта.

Когато хората казват “Дръж приятелите си близко, а враговете още по-близко” това не означава, че трябва да държиш враговете си близо, за да се подсигуриш и да предвидиш евентуалните им “злодеяния” насочени към теб. Това означава да ги държиш близо, за да учиш от тях. Затова и много учения съветват човек да бъде внимателен и да се пази от враговете си, които се крият под маската на приятели. Това, отново, не означава, че това са двулични хора, които не те обичат и искат да ти навредят. Не, това са хора, които просто не знаят, че понякога проявата им на любов и помощ, всъщност ултимативно ти вреди.

Но човек го усеща.

Човек вътрешно винаги усеща кое тежи повече.

Похвалите на веселия учител в училище, който всички харесват или добрите думи и напътствия на строгия учител, който всички мразят.