Зачетох се скоро в един текст, който обясняваше защо вървят заедно Законът за привличането и Законът за противоположностите. Първия го знам от филма „Тайната”, втория – от часовете по физика, когато учителят със завидно търпение се опитваше да ни научи на нещо.
Явно е успял човекът, защото помня този закон на Нютон – че всяко действие в природата си има противодействие, което му е равно по сила и противоположно по посока. Значи, колкото по-яростно привличам неща, които искам, толкова по-голяма е вероятността да привлека и неща, които не искам. Сянката нараства заедно със светлината.
Но ето и текста, който ме провокира: „Привидно” всичко на тази планета се поддържа в равновесие посредством „Закона за противоположностите” – всяко нещо си има противоположност, чрез която съществува и благодарение на която поддържа равновесие. Животът на индивида, както и този на дадена нация или цяла цивилизация „изглежда” се управлява строго от Закона за противоположностите.”
Стефано Д’Анна, „Школата за богове”
Замислих се за моята противоположност. Не за сянката вътре в мен, с нея вече се разбирам. А за противоположната на мен жена. Тази, която е моята друга посока, моето аз, което не мога да бъда.
Може би тя живее някъде в другия край на света или на съседната улица. Жена, която има само децата си. И нищо друго. Скучната работа я убива всеки ден, парите все не й стигат, сама е и вечно уморена. И често не е щастлива.
Може би точно аз съм нейната противоположност според този закон. Аз, която дълго време се борих за деца и се провалих. После дълго време живях с мисълта, че съм половин жена, защото не станах майка. (Понякога още си го мисля). Аз имам всичко, което тя няма – работа, която обичам, вълшебни приятелства, таланти. Умея да пиша, умело боравя с думите, все по-добра съм с фотоапарата. И често не съм щастлива.
Но може би и двете все още сме живи, защото ни има точно такива. Докато тя приспива своите деца, аз трябва да напиша своите книги. За да открия, че майчинството не е само и единствено раждане и отглеждане на деца. А мисия, която, в този земен живот, не е моята. За да разбере тя, че да се жертва за децата си, е нейното призвание. Аз да приема, че думите също са деца, защото и те се раждат, отглеждат и пускат на свобода, за да изживеят своя си живот, точно както става с децата. Тя да спре да се сърди на затвора, в който се е заклещила.
Трудни са тези уроци, особено ако ти си ученикът. И не става бързо, макар да изглежда просто като смяната на един Уиндоус с друг в компютъра.
Сигурно тя ме гледа от другия край на света, или от съседната улица, и завижда на свободата ми, на таланта ми да пиша, на възможността ми да пътувам и да правя каквото поискам, когато поискам. Сигурно плаче, защото не може да опише нито тъгата, нито радостта си с думи, плаче вечер, останала без сили, докато аз… нищо не правя. Сигурна съм, че плаче за себе си, защото и аз плача за себе си, когато видя, че тръгва с децата на разходка, че пуска поредната порция снимки във Фейсбук, когато заедно с тях тръгва в първи клас. Ще плача, когато дойде време за абитуриентския бал и за бялата сватбена рокля… Плачем и двете за неща, които никога няма да преживеем.
Но сме живи и двете. Точно такива и точно сега. И сме незаменими една за друга. Тя без мен не може да отгледа децата си, аз без нея не мога да напиша книгата, за която мечтая.
Ако една от нас стъпи на криво, цялата Вселена се размества и двете ни боли. За да съществува равновесието, сме нужни и двете. И сме ценни, безценни сме даже – за нас, за планетата Земя, за Вселената, за Бог. Двете половини на една цялостна жена. И, когато някой ден (а това със сигурност ще стане), двете се срещнем (или може би вече сме се срещнали), когато се слеем в клетките си, ще се роди ЩАСТЛИВАТА ЖЕНА. Тази, която и двете си мислим, че не сме, че никога няма да сме, защото липсващата половина зверски боли. Но Законът за привличането е толкова мощен… И неизбежен.
Ако сега пишех роман, тук щеше да е моментът за добрия обрат, който винаги започва с изречението: И ТАКА ЗАПОЧНА ВСИЧКО… Началото на нова глава в живота на моята щастлива героиня.
Автор: Сашка Александрова / myvelikoturnovo.com
