По-цивилизованата част от света не иска нашите цигани, връща ни ги без извинения, независимо, че те са граждани на ЕС.
Трудно ми е да разбера хора, които са живeли в Америка и не я обичат, като с това не казвам, че е съвършена. Съвършени места няма, освен ако не си решил да загърбиш цивилизацията и да живееш с природата някъде далече. Това като че ли вече най-много се доближава до представата ми за съвършен живот – разбира се, за мен невъзможен, именно защото Америка с цялата й нежна и същевременно свирепа цивилизованост завинаги влезе под кожата ми. От всички несправедливи светове, създадени от човечеството, този ми е най-любимият.
Както не е лесно да си българин, така не е лесно и да си американец. На кой ли по света му е лесно, ако не е богат? Светът е потънал в изключително, безпределно благополучие, което обаче е лимитирано за малък брой хора. И все пак за голяма част от човечеството технологията на комуникациите е достъпна. Съответно с пристигането ми тук отидох да си купя телефон, защото iphone-ът ми е български и не работи в Америка, както и зареждачка за лаптопа, защото забравих да купя от летището трансформатор.Това е много неприятно изнудване между континентите. Някой ден ще загинем удушени от ненужни кабели и затрупани със стари телефони.
Уайт Плейнс или Бели долини е типично американско предградие на половин час с влака от Гранд Сентръл в Ню Йорк. Скъса ми се копчето на палтото и отидох в химическото чистене да го зашият. Шивачката беше мила италианска леля, която слушаше високо италианска радиостанция. Една черна леля пък даваше дрехите на хората, без на някой да му прави впечатление, че в магазинчето се носи реч, която не разбират. После отидох в Уолмарт да си търся технологичната подкрепа, без която не мога да съществувам – или поне така ми се струва, докато хората на Ким Чен-ун не хакнат целия свят и не ни накарат да преосмислим всичко – компютър и телефон.
„Уолмарт“ е огромна верига продаваща храна, дрехи, домашно обзавеждане, електроника на народни цени. Заразглеждах десетките телефони и планове, решила да си купя евтин телефон, който да ми върши работа, докато съм тук, но без да съм ангажирана с договор. Намерих това, което ми трябваше. За $29.99 за апарата плюс $45 за плана мога неограничено да говоря и пращам смс-и за месец. Мрачно, но любезно момче, смесица между латино и бял, се зае с активацията. Озъби се на негова колежка, хубавичка латина, която го загледа: „Какво ме гледаш, ще ме снимаш ли?“, и продължи да чака инструкциите от мобилния оператор.
Клиентите на „Уолмарт“ в Уайт Плейнс са предимно черни. Цените със сигурност са по-ниски от всеки магазин в България. Един мой любим крем за тяло тук струва $3.99, докато аз го купувам от Lilly за 19 лв. И с всичко останало е така. Животът в България е скъп.
Момчето ме попита откъде съм, отговорих му, че съм от Европа. „Европа ми харесва, тук не“, каза той. Казах му, че е по-добре да си стои тук, там е скъпо. Бях застанала пред щанд с редица от телефони и описани под тях цени и планове. Гледах татуировките му, смъкнатите му панталони до под средата на задника, хубавото му лице на 28-годишен човек без илюзии. Вършеше си работата съвестно, но очите му гледаха резигнирано. Приближи дребна черна жена и посегна към един от изложените телефони. В този момент аз я погледнах полу-усмихнато и тя изведнъж си дръпна ръката, усмихвайки се извинително, и каза: „Sorry!”. Отговорих й с най-сърдечната си усмивка, за да прикрия, че се почувствах ужасно от извинението й. Абсолютно нямаше за какво да ми се извинява, но знаех защо го направи. Стърчах над нея с ръста си от 1.74 см., добре облечена, руса, бяла и синеока. Олицетворение на „превъзхождащата“ я бяла раса. По никакъв начин не исках да мисли така за мен, никога не съм се чувствала такава, никога не съм се държала по такъв начин, но тя ми се извини за нещо, за което тя се чувстваше виновна и което не беше направила. Беше възпитана да се извинява на хора като мен, да ги гледа с подчинена, леко стресната усмивка, да се чувства дребна и беззащитна, да ги обслужва, да мълчи пред тях, да им дава път, да знае, че не бива да пипа нещата, които те пипат в момента.
Стана ми адски тъпо. Излязох от „Уолмарт“ с тъга в сърцето си, защото съществува една странна и необяснима природна ситуация, според която сме създадени с различен цвят на кожата. Защо?! Кому е било нужно да ни постави в битка помежду ни, битка, която колкото и да е овладяна в американското общество, продължава да съществува подтисната, подмолно населяваща душите на стотици милиони хора, въпреки законите, въпреки неуморното и все по-ефективно образование за равенство между расите. Не съм оптимист. Има невидима пропаст между нас.
На изхода любезно ми пожела „Приятен ден“ от инвалидната си количка мъж, болен от множествена склероза. Беше облечен в униформата на „Уолмарт“ и вършеше работата си на посрещач с явно удоволствие. Това малко оправи настроението ми, но не за дълго, защото си помислих за хората като него в България. За нас те са невидими. Те не могат да работят, защото законът за равни права на хората с увреждания в България е едва от 2004 г., а от тогава държавата не е направила много за тях. Не ги виждаме, не ги познаваме, не ги чуваме.
За сметка на това истерията между цигани и българи става все по-неконтролируема и онзи ден политик си позволи да сее слово на омразата от трибуната на Народното събрание. Доникъде няма да я докараме така. Цивилизованият свят ни подкрепя засега, но бедността и беззаконието, които ни донесоха българските политици, ни тласкат към пропаст.
Ясно е, че светът е несправедлив и това не може да бъде променено, но трябва да се стремим към по-цивилизованата му част. А тя не иска нашите цигани, връща ни ги без извинения, безапелационно, без да я интересува, че те са граждани на ЕС, които имат право да пътуват и живеят в Европа. Омразата помежду ни расте и заради това.
Циганите разбират, че белият човек, англичанин, французин или българин, просто не ги иска.
“Белият” човек – какво ли означава „бял“ при невероятната генетична смесица, която всички хора представляваме? – трябва да направи каквото е по силите му, за да им помогне да се образоват, да станат конкурентноспособни, за да заживеят като „бели хора“ – така, както живеят черните в Америка. Това няма да стане с насилие един към друг. Насилието само ражда насилие. Политиците трябва да си мерят думите от трибуните, които сме им дали. Нямат право да поставят под риск етническия мир в България. И всички ние, цигани, българи, евреи, сирийци, турци, трябва да разберем, че няма къде другаде да отидем, а трябва да направим максимално поносим живота ни заедно.
Ясно е, че искането за любов помежду ни е нереалистично, но насилието не бива да бъде подклаждано по никакъв начин. Преди да е станало късно. Преди бедността да е победила с яростта си, която избухне ли, помита всичко. И тогава тук ще останат наистина най-бедните, най-неспособните, най-грубите, най-нечовечните, най-слабите, най-уязвимите, най-кръвожадните, най-безпощадните. Дали ще са бели, или с тъмен цвят на кожата, няма да има значение, защото това ще е общество на истерична, войнствена, разрушителна нетърпимост.
Може би трябва да престанем да разчитаме само на правозащитните организации, а да започнем някакви лични акции на образование и жестове на добра воля. В началото може да се налага да ни придружава полицията, но мисля, че нямаме друг избор, освен да станем по-активни не толкова в даването на пари, а в търсенето на общ език. И категорично се налага успелите цигани като Азис и Софи Маринова и останалите ромски известни личности да станат граждански активни. Да започнат да участват в образоването на своите хора. Те имат огромно влияние и могат много да помогнат, ако отделят малко от времето си за благотворителна дейност, която може да се изразява в това да агитират малките да учат и да четат. Това изисква време и усилие, но то не може да бъде изисквано само от нас, те също носят отговорност с успеха, който всички заедно, българи и цигани, сме им дали.
Разбирате, че това са мисли, породени от чувство за безизходица. Искам да мога да пазарувам в България от огромен магазин, в който клиентите са предимно роми, добре облечени, чисти, с децата си, млади и стари, с пари в джоба, и да не се страхуваме един от друг. Дано да доживея този ден. От Америка ми изглежда ужасно далече.
Милена ФУЧЕДЖИЕВА
www.//ploshtadslaveikov.com/
