Силните жени. Те никога не молят за помощ, не се оплакват, справят се с всичко сами – съвсем по желание. Въпреки че често си мислят, че обстоятелствата са ги принудили да поемат ролята на организатор, регулатор и коректив във всички житейски ситуации – в собственото си семейство, в рода, в приятелския и служебния си кръг. Често са преуморени – и физически, и емоционално, но никога не го признават. А още по-често страдат, че усилията им не са признати, оценени или поне забелязани от тези, към които са насочени.

Спасителките се превръщат в жертви. На собствения си стремеж да контролират всичко и всички около себе си, да бъдат не само нужни, но и незаменими, да се чувстват независими от другите (нали всичко си могат сами!), но колко е измамно това чувство… Ако не им се „налага“ да се грижат за другите и да доказват значимостта си пред тях, какво ли биха правили със собствения си живот? Силните жени твърде често не знаят.

Няколко от причините, които ни вкарват в ролята на силни жени:

– вменено ни е от най-ранна детска възраст, че жените са слабия пол. Много от нас не са съгласни с това твърдение и губят години и десетилетия от живота си в опровергаването му;

– ниска самооценка – резултатът е, че непрекъснато се стремиш да доказваш на себе си и на другите, че „ставаш“, че никакви трудности не те плашат, че си ценен човек – като съпруга, майка, дъщеря или колежка;

– отхвърляне или подценяване в детството – единственият начин да бъдеш приет и признат за достоен от другите е като вършиш „добрини“ за тях – угаждаш им, не им противоречиш, научаваш ги, че винаги могат да разчитат на теб за помощ или услуга;

– ако родителите ти са очаквали (и желали!) момче – цял живот се опитваш да компенсираш моментното им разочарование при раждането ти;

– ако майка ти е била от силните жени – хайде сега, няма да оставаш по-назад, пък и тя ще приветства това твое поведение, стига да не е насочено към нея самата;

– желанието за контрол, което всъщност е опит да намалиш тревожността си, че нещо може да се обърка, ако ти не се заемеш пряко с него.

Има и множество други причини, всеки случай е строго индивидуален, но на подсъзнателно ниво желанието ни да сме силни най-често е израз на стремежа ни да заслужим правото си на живот (някога, в детството ни, някой е поставил под съмнение това наше право); да бъдем приемани и обичани (когато сме получавали обичта като награда, в замяна на нещо); да бъдем оценени и признати (за да се спасим от критиките, които ни плашат и нараняват почти смъртоносно).

Цената обаче е твърде висока. Силни жени карат „на крак“ и грипа и депресията. Трупат недоволство и гняв към другите и към себе си, трупат умора и разочарования. Разбира се, сриват се психически понякога, но нали са силни, не го показват пред другите. Плачат си тайно, пишат в дневници, не пият хапчета и не търсят помощ от психотерапевт. И се оправят…до следващия срив. А с течение навремето сривовете стават все по-чести и все по-продължителни. В един не толкова прекрасен ден се разболяват от тежка болест, сякаш като оправдание, за да могат мотивирано „да си позволят“ да бъдат слаби.

Защото неизразените негативни емоции не изчезват от само себе си, най-малкото защото са свързани с биохимични реакции в тялото ни. А те от своя страна ни тровят, разстройват нормалния ни биологичен ритъм, докато някоя от системите ни не излезе от строя – обикновено най-слабата или най-натоварената.

Силните жени се харесват такива, каквито са. И плащат безропотно тежката цена на силата си. Само ако можеше да се досетят какво се крие зад нея… Едно уплашено, наранено, недостатъчно обичано, пренебрегвано дете, което цял живот се опитва да заслужи вниманието, обичта, положителната оценка на качествата и усилията си. Смазано под хилядите „трябва“ и „така е редно“, забравило за собствените си желания и нужди…

Всъщност, струва ли си да се стремим да бъдем силни жени?

Източник: https://psiholozi.com