Когато бях малка, задавах много въпроси на нашите и въпреки това светът изглеждаше простичък и ясен. Знаех, че имам да раста, че всичко прекрасно е пред мен и го очаквах с увереност. Вътре в мен беше подредено. Сега съм пораснала и не задавам вече въпроси на нашите, но не спирам да питам себе си. Нищо в мен не е подредено, светът е сложен и несигурен, а напоследък въпросите са станали особено натрапчиви.

Пораснах ли най-после? Каква майка станах? Ще продължа ли да се хвърлям във всичко с главата надолу? Ще продължа ли да изпитвам ненужно доверие към хората? Ще спре ли да боли, когато те отново се окажат други от очакваното? Никой ли не обича, както обичат родителите? Сбърках ли с професията? Сбърках ли, че се върнах в България? Късно ли е да направя нещо голямо, нещо великолепно?

Въпроси. Колебания. Не стихват, все бучат там, на дъното. И раждат неувереност – плахост да се надявам и плахост да бъда безверна. Затова седнах да напиша този текст – за да подредя, да изхвърля ненужното и да се хвана за истински важното.

Имам да се разделям с тази плахост например. Плахост, която виждам в повечето хора от моето поколение. Може би е кризата на средната ни възраст, а може би преминахме през грандиозни промени и днес ни липсва твърдост под обувките. Липсва ни каквато и да било сигурност, че нещо на този свят е такова, каквото сме очаквали.

Никой не говори за тази липса, но тя е в отказа ни да планираме утрешния ден, във вкопчването ни в днешния, в разграбването му. Изстискваме всичкото му, дори горчивите сокове, защото не знаем дали утре ще има какво да пием. Живеем бързо, бързаме бързо, гоним, трупаме, наваксваме, неспирни сме. Този страх не ни напуска – всяко нещо носи въпроса “добре, но докога”.

Имам и да си търся по-дебела кожа. За да не допускам всяко нещо отвън да се провира в мен и да отеква така гръмко, така лично. Всяка дума, всеки жест могат да нахлуят в мен и да обърнат кротката ми тишина, а понякога бучат с години. Човешките отношения ме дълбаят болезнено. Когато бях малка, търсех доверието на хората. Сега търся своето доверие в тях.

И все по-рядко го откривам. Особено докато всички се оглеждаме напрегнато един в друг, докато се сравняваме и конкурираме, а в същото време търсим взаимното си одобрение. Никого не виня, но имам нужда от малко мъдрост да приема, че сме такива. Толкова несъвършени! Толкова неверни, суетни и трескави. Трескави като на опашка за най-дефицитната стока – утрешния ден. Сякаш знаем, че няма да има за всички.

Живеем от равносметка до равносметка, а животът не е математика. Ето още една задача за мен – да се разделя с калкулатора. Колко крачки си извървял днес, колко калории си погълнал, колко лайка си получил, колко задачи си отметнал, какво си постигнал през годината. Имам да гоня състоянието “колкото – толкова!”. Равносметките привидно успокояват, но те водят и до мания за контрол. Натикват те в лапите на хроничната тревога.

Мръднеш ли от допустимите стойности на търсения успех, съвестта те гори за секунди. Напрежение. Тревожно напрежение, което искам да захвърля заедно с калкулатора. Способна ли съм да живея по-лекомислено? Или като онези мъдреци, които изпадат в нирвана от появата на врабче на перваза им? Ами ако съм от клетниците, които изобщо не забелязват врабчетата, разкъсвани от безброй липси и замитащи тъги?…

Я стига глупости, не съм нито от едните, нито от другите! Напоследък съм особено нормална. Една тревога – голяма работа! Ще я затворя да зимува заедно с романтичните ми настроения…

А имам ли време да крия неща от себе си? Бавно ли вървя, или пък щураво бързам? Не мисля ли прекалено? Не чувствам ли излишно? Не съм ли твърде често извън себе си и още по-зле – твърде взираща се навътре в мен? Къде е центърът ми? Как да спра да се губя по пътя? Пак въпроси… Трябва да спра да се гъна под въпроси. Може ли въпросите да останат в този текст и да продължа по-простичко от утре?

Някои хора никога не крещят от въпроси. И са железни – не помръдват от златната среда. Никога не са еуфорични, нито пък величествено тъжни. Те са просто стабилни. Намират еуфоричните за откачалки и обичат да наставляват тъжните. Но тяхната стабилност е по-страшна и от моята емоционалност.

Хора, които не си задават въпроси и са толкова самоуверени, че всичко им е ясно, са хора, които в някакъв момент са спрели да растат. Мога да общувам с деца, защото те не спират да растат, но ми е чуждо да общувам с възрастни, които вече не го правят. Ако ще чистя, трябва да почистя и тук.

Но най-вече трябва да въведа ред в себе си, иначе ще си преча още дълго. Склонна съм към въпроси без отговор, към търсения без изход, към задълбавания до дъното на болката и на страстта. Емоционална съм, лесно запалима, наивна, луда за връзване, тревожна, привързваща се. Имам лошата дарба да виждам в хората свръхсъщества, а в любовта – вечности. Имам дефицити в самосъхранението и бели петна в самооценката.

Имам неутолима нужда да обичам, но не мога да обичам просто ей така – банално, благоразумно и кротко. Вулкан съм и понякога изригвам. Друг път съм какавида и никога не се раждам. Тежка съм на чувства, болки, мечти и други неприятности. Може да ме видите в понеделник как се изстрелвам нагоре и пърхам, обезумяла от възторг, над прозата, а в събота да ме откриете паднала и объркана от скоростта, с която настъпват промените и се рушат световете.

Да, неудобна съм за себе си и сигурно съм тревога за най-близките ми. Но това съм аз и е глупаво да очаква грандиозни промени. Ще горя и изгарям, ще летя и падам, ще бъда извън себе си, ще се крия и за дълго в мен. С това разполагам и е време да се приема такава.

Да свикна с неудобните въпроси и да заживея по-простичко. Да започна да чувствам по-леко. Да не очаквам нищо от външния свят да подобри вътрешния ми. Да бъда малко по-безразлична, малко по-безотговорна. Да спра да се критикувам постоянно. Да спра да искам от себе си невъзможното. От другите също между впрочем. Да спра да пускам различните да драскат по мен. Да не чувствам вина, когато не искам да съм с някого, който много иска да е с мен, когато не отвръщам на чуждите очаквания.

Да подминавам назидателните и да се разкривам по-бързо пред онези, които биха споделили моята лудост. Да чувам въпросите, без да бързам да чуя и отговорите. Да срещна себе си – емоционална, дива и пълна с недостатъци, и да си подам ръка. Защото, когато въпросът “Какво става с мен и живота ми” се вмъкне в гърлото ти, е дошъл моментът просто да вървиш. С доверие и мъжко спокойствие. Ръка за ръка със себе си. Благодарен, че си точно този човек.

…а пък някой, някъде, някога ще е благодарен за това също.

Автор: Мила Иванова / “Солунска 16“