Това, което беляза цял един народ.

Не знам как да започна този текст. Не знам дали има достатъчно силни думи, които да опишат колко сериозно повлия романът, а и филмът на мен.

Не, когато го прочетох като ученичка, а когато го препрочетох по-късно. 

Знаете ли… хората са едни и същи винаги. Дори да сменим епохите, трудностите, войните.

Ние носим същите емоции и чувства. Ние усещаме света по същия начин. Ние искаме да бъдем нещо за някого.

Има един определен цитат, който винаги ме кара да се замисля. Не само за любовта, не само за човешките взаимоотношения, а за силата на емоцията. За силата на думите, които пронизват като нож и оставят следа. 

Ето го и него:

— Елице, вярно ли е, че до неделя ще се жениш за баща ми? А тя му рече:
— Защо ме питаш?
И той пак я попита, и ми се стори, че ще заплаче:
— Елице, кажи ми, вярно ли е?
…
И пламна гняв в Елицините зеници, пламнаха страните и устните ѝ, та викна тя на Момчил:
— Помниш ли, когато дойде подзиме да се прощаваме и аз бях заспала на поляната? И ризата ми беше разтворена, и вълненикът ми беше набран нагоре. А ти ми викна, та станах. Защо не се наведе?
А той само я гледаше и не вярваше, че чува такива думи. И тя пак викна:

Снимка: БГНЕС

— Помниш ли, като дойдох горе при тебе и се гонехме из гората, и ти ме настигна до една ела и лицето ми гореше, и пазвата ми гореше, и милно ти се помолих да ме пуснеш. И ти ме пусна. Защо ме пусна?
А той отвори уста и не можа да проговори. И тя все викаше, като че щеше да заплаче:
— Помниш ли, като ти казах оная нощ, когато нямаше луна, а звездите бяха два пъти повече, да дойдеш с мене до извора, та да си налея менците? И те държах за ръката, а ти ми думаше: „Не бой се, не бой се.“ Не ти ли дойде наум, че всяка вечер без тебе ходя за вода. Защо не ме прегърна?

Снимка: БГНЕС

И чак сега той можа да рече:
— Елице, Елице, Елице…
А тя тропна с крак и му рече с омраза:
— Викай ми сега Елице, защото след неделя ще ми викаш мамо.

И като видя, че той закри лице с длани, рече му тихо:
— Кацна пилето на рамото ти, а после отлетя? И кацна на друго рамо. Защо се чудиш?“

“Зелената диня, дори да превиеш опашката ѝ, пак не слади.”

“Тъмницата мълчеше. Тогава оттатък детският глас запита: – Татко, какво е зло? Мълчание. И после – Маноловият глас: – Зло е това, което разделя хората. И след малко: – Добрите хора.”

“(…)навред по българските земи всеки, който говори български, страда и пъшка под петата на турците.(…) В манастира намерих стари книги и хрисовули и прочетох за стари векове и битки. И видях по златните печати глави на страшни царе, с бради и корони. И като тръгнах от манастир на манастир, навсякъде изравях из паяжините и праха стари спомени и стара слава.(…) А тя беше, че сега може да страдаме и да сме роби, ала и българите са имали някога царство и са били свободни, та силни.”

„Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи, в себе си. „

“– Хайде, сине, да ме носиш – рече му баба Сребра. – Как искаш да те нося, бабо? На рамене, на гръб или на ръце? И къде да те нося? – през сълзи рече Горан. – При юруците, сине. А искам да ме носиш на ръце, до сърцето си, както тебе те е носила майка ти – до девет месеца на сърце, до три години на ръце – отвърна му бабата. – До сто години ще те нося, бабо – рече Горан и заплака, по-силно. – Бъди ми майка, моята е умряла. – Малко искаш да ме носиш, сине, защото до сто години ми остава още една – рече и се засмя баба Сребра с беззъбата си уста.“