В САЩ наричат baby boom-ърите *поколението аз* (the me generation). С лека ръка децата им (поколенията X и Y) са квалифицирани като егоисти – презадоволени от наличието на стоки и услуги, в по-голямата си част достъпни масово; общуващи само чрез екрана; искащи и получаващи всичко веднага. Рядко обаче се обръща внимание какво и как е докарало до това положение тези деца, които вече доста пораснаха, по-голямата част от тях също вече имат потомство.

X и Y децата са досущ като променливите в математиката – сложни за разбиране и изискващи наличието на определени условия. Тази им същност идва от нуждата да се адаптират и да се променят спрямо заобикалящия ги свят – свят, за разбирането на който, те не получиха подкрепата от родителите си.

Докато бяхме малки, всички лели по улиците ни питаха какви ще  станем като пораснем. Днес сме не точно това, което искахме тогава, но вече никой не ни пита.

Има някои фундаменти, които ни водят и до днешния момент – какъв искам да съм в работата си, какъв родител искам да бъда, какъв партньор. За себе си знам отговорите на тези въпроси и те са почти толкова универсални и ясни, колкото отговора на всички въпроси според Дъглас Адамс (42) –  каквито не бяха родителите ми.

→ Вижте също: Не остарявай, мамо

Не ме разбирайте погрешно, родителите ми пасват добре в калъпа за възпитан, нормално изглеждащ, образован човек, но в тях липсва живот. Възпитанието – да се държиш винаги прилично (т.е да не се набиваш на очи и да не повдигаш глас), външния вид – приличен и нищо екстравагантно и различно от масовото не се допуска (дори пъстрите дрехи се броят за „по-така“ и са подходящи само за млади хора, за които черно е  по-скоро нежелателно), образованието е задължително висше – магистър, защото с по-малко няма как да си намериш работа.

Но още нещо – родителите ми са съвършените егоисти, без да го искат и осъзнават.

За тях собственото жилище е най-важното пространство, независимо че всъщност не е придобито от тях, а наследено от техните родители. Постиженията вече нямат смисъл – животът им е подреден по някакъв определен начин, който по-добре да не се изменя, защото промяната носи стрес.

Парадоксът тук е, от една страна, естествената нужда на човека да черпи опит от по-възрастните поколения (особено родители) и да прилага този опит в живота си. И от друга – явното разминаване между този опит и настоящия свят.

→ Вижте също: Моите баби

50-70 годишните наоколо гледат от една камбанария, позиционирана някъде в покрайнините на града и не престават да отстояват мястото ѝ именно там. Разочаровани са от света и постигнатото, но вече е късно за промени, а и те не са свикнали на тях. Затова просто изискват дължимото към себе си- уважение. Kоето, обаче, в днешно време следва да бъде заслужено, а не се дължи a priori.

Пишейки тези думи, осъзнавам, че не бива да се генерализира, но изследването на тенденции е добър подход –принадлежността към средната класа и наблюдението само допълват думите.

Надявам се, че греша.

Надявам се и в моето поколение да има хора, които се вдъхновяват от родителите си и черпят знание и опит.

Автор: Ивелина Стефанова