За да научим детето си да лъже, трябва да го наказваме, или защо наказанието е неефективен метод за въздействие върху детето
Като метод за възпитание наказанието съществува от хиляди години. Какви ли не разновидности е измислило човечеството за този период: в историческите музеи на Европа са изложени стотици изтънчени инструменти, изобретателно създадени, за да убеждават провинилите се. Диапазонът им винаги е бил доста широк – от бой с лъвове до отрязана ръка. Детските наказания също са претърпели своя път на развитие – от плесник зад врата до откровен бой, от стоене на колене върху грах в ъгъла до задължението да се мият подовете вкъщи цяла седмица, от лишаването от сладко за обяд до отнемането на компютър или таблет.
Светът на наказанията е богат и разнообразен. Възможностите са много, в тях се влагат огромни усилия, но резултатите са минимални.
Войните не са станали по-малко. Нивата на престъпност се смятат за най-високи в страните, в които има най-много затвори – например Русия и САЩ. Възрастните не се боят от наказанията или просто са свикнали с тях и продължават да нарушават законите. И няма много родители в света, които могат да се похвалят с наказания, които да оказват ефект върху децата им. Непрекъснато слушам това: „Вече му забранявах да гледа телевизор, взех му и компютъра, и въпрeки това не иска да си пише домашните“.
И съм стигнала до извода – наказанието НЯМА възпитателна функция.
С помощта на наказание (например затвора) може за известно време да се изолира от обществото този, който му е нанесъл вреда. И дори и в тези случаи никой не се заблуждава и всички знаят, че при 9 от 10 от случаите, след като излезе от затвора, престъпникът отново ще се върне към стария си живот.
Но някои родители все още вярват, че с помощта на наказанията може нещо да се поправи, някой да се научи, от нещо да се опазят. Няма смисъл, дори не се надявайте на това.
Обикновено, след като го кажа, заинтересуваните родители ехидно ме питат: „Е, добре, събрали сте се тук психолози хуманисти. А ние какво да правим? Детето съвсем е излязло от контрол, нагрубява ни, не си пише домашните, скита се до късно. Как да не го наказваме?“.
И на мен винаги в такива моменти ми се иска да ги попитам – а как успяват да уреждат проблемите си на работа или с други хора, без при това да прибягват към оръжия и бой? Все пак голяма част от хората някак си се справят, нали? И дори да ни се иска да ударим някого, се въздържаме, защото ни ограничават нормите и социалните правила.
Същото е и с децата и тийнейджърите – ако приемете, че не искате и няма да ги наказвате, от само себе си се включват други механизми и методи. Ще се изненадате.
Преди да започна активно да ви уговарям да спрете с наказанията, ще ви припомня „естественото последствие“. Не идваш навреме за обяд – сготви си сам. Нагрубил си някого – бъди така добър да му се извиниш и да изслушаш какво този човек мисли по въпроса. Обещал си нещо да свършиш вкъщи и не си го направил – измисли начин да компенсираш неизпълненото обещание. Но важното при този подход е да не объркаме нещата. Едноседмичното лишаване от компютър за ненаписано домашно не е естествена последица. Както и отказът да купим телефон на дъщеря си, защото сме я заварили с цигара в ръка.
Още нещо за този подход. Не очаквайте, че един път ще е достатъчен. Тийнейджърите не се сдобиват с опит толкова бързо, колкото ни се иска. Това е присъщо на детството и юношеството. В общия случай детето трябва многократно да се сблъска с резултатите от своите действия, за да извлече необходимия му опит.
А сега ето повече информация за това какво всъщност постигаме, когато наказваме:
1. Позицията, която заема човекът, който наказва, е тази на по-силния и това е много вредно за отношенията между близки хора. Тази роля има разрушаващо и развращаващо въздействие върху човек. Ако имам безграничната власт над живота на друг човек, то рискувам да загубя контрол над своите емоции, да загубя способността да отличавам своите враждебни импулси от справедливостта. Да не би в детските градини, детските домове и в домовете за възрастни хора да работят само садисти? Съвсем не. Но пълната власт над съдбите на безпомощни, зависими деца или старци води до това, че най-обикновени хора се държат жестоко. Родителите са обикновени хора и не са застраховани, че властта няма да ги деморализира.
2. Главното умение, което придобива детето, тийнейджъра или възрастния, когото възпитават чрез наказания, е умението да лъже, да крие намеренията си и да мами. Защото всеки от нас се стреми да избягва обидата, неприятностите, болката. Ако искаме да научим детето си да лъже, да загубим доверието му, както и то нашето, най-сигурният начин е да го наказваме. Ще отбележа, че с възрастта чувствителността към наказанието намалява.
3. Рядко има деца, които посрещат наказанието спокойно и открито и безропотно го приемат. Съпротивата е нещо нормално и е по-добрият вариант, защото покорността не води до нищо добро. Ако човек привикне към действия, които нарушават психическата му или дори физическата му цялост, то той ще приеме, че насилието е нещо нормално. И ще стане уязвим за всеки, който „вземе властта“. Наказвате детето си и очаквате неговото послушание? Тогава не се изненадвайте, ако попадне под чуждо, неблагоприятно влияние. Той е свикнал да бъде заплашван. Друг вариант е детето ви да открие в себе си чертите на мъчител на слабите. Озлоблението и гневът, които се трупат в него, докато понася наказанията, трябва да намерят излаз някъде. Вариантите за това не са много – да отмъщаваш на другите и да ги мъчиш или самият ти да страдаш. Агресията, която не намира излаз, се насочва навътре.
4. Наказанието развращава, защото освобождава детето от отговорност. Винаги има висша сила, която знае какво трябва да ми се случи, ако наруша правилата и направя нещо неприемливо. Щом е така, нека тази висша сила ме контролира. А в моментите, когато този контрол липсва, то аз ще правя, каквото си пожелая – нали няма вече кой да ме наказва. Ако планирате да отгледате безотговорен манипулатор, то наказвайте детето възможно най-често и буквално за всичко.
5. Наказанието води до свикване. За да подейства на детето, а после и на тийнейджъра, то трябва всеки път да ги респектира. Но обичайните неща не са страшни, това, с което си свикнал, е нещо, което може да се преживее. А това означава, че за да постигате ефект, ще трябва непрекъснато да увеличавате дозата и да измисляте нови и нови наказания. Дори не мога да си представя докъде може да се стигне по този начин.
Автор: Вита Малигина
