Тя беше онази. Другата. Уж с него, но не съвсем. Уж сама, но не съвсем. Уж щастлива, но не съвсем.
Обичаше го. Повече от всеки друг. Повече от всичко друго. Повече от себе си дори. И вярваше, че любовта ѝ ще го спаси. Ще го спаси от сивия живот, от който ѝ се оплакваше. Ще го спаси от усещането за пропилени шансове. Ще го спаси от слабостта му. Ще го спаси от него самия.
Не мислеше много за онази, неговата. Казваше си, че да са заедно вината не е в нея. А него. И в неговата. В тях двамата. И продължаваше. Продължаваше да обича. Продължаваше да се надява. Продължаваше да се замозаблуждава.
Продължаваше да си казва, че за него е нещо различно. Нещо истинско. Нещо специално. Нещо, за което той ще се бори. Нещо, заради което ще преобърне живота си.
И не разбираше, че това беше той за нея. Не тя за него. Тя беше тази, която се бореше. Тя беше тази, която заради него преобърна живота си. Тя беше тази, която обичаше…
Тя беше тази, която беше истинска. В тази връзка, изградена на лъжливи обещания и планове, които никога не се случваха, тя беше истинска. Беше истинска, когато в мечтите си се виждаше до него. Макар дълбоко в себе си за знаеше, че тези мечти бяха само нейни. Не и негови. Нейн беше копнежът да бъдат завинаги заедно. Нейна беше надеждата да спре да бъде другата. И да стане неговата…
Нейна беше илюзията, в която живееше. И който той подхранваше.
Защото му харесваше.
Харесваше му да се чувства обичан, да се чувства желан. Да се чувства избран. Харесваше му и да може да избира. Кога да бъде с нея. Къде да бъде с нея. И… да бъде ли с нея. Харесваше му да получава, без да дава. Харесваше му да има рамо, на което да облегне, когато се почувства слаб. Харесваше му да има свободата си, когато се почувства отегчен. Харесваше му да има връзка… без да има връзка…
…
Докато един ден тя не се погледна в огледалото… и не откри момичето, което беше преди. Не откри блясъка в очите си, някога пълни с очакване, а сега – пълни с тъга. Не откри усмивката си. Не откри себе си.
Тогава по лицето ѝ се стекоха сълзи. Но този път не плачеше за него. Плачеше за себе си. За мечтите си. За сърцето си. За живота си. За времето, което беше пропиляла. За пътя, от който се беше отказала. За душата си, която беше предала…
И с всяка сълза го отмиваше от себе си. Отмиваше него. Неспазените обещания. Нанесените огорченията. Преживените разочарования. Отмиваше срама и съжалението. Отмиваше лъжата…
…
Много сълзи трябваше да изплаче. И много време да мине.
Но тя успя. Направи го. Освободи се. Преоткри се. Прероди се.
И днес вече не е другата. Днес вече е себе си.
И живее живота си. Този път истински. И за себе си.
…
А той отново е с неговата. И… с другата. Поредната!
Източник: https://dama.bg
