Знаете ли защо в повечето обяснения за прошката се казва, че целта й е да освободи нас, а не другия?

Прошката не е действие, не е самоцел. Прошката не е нищо друго освен страничен ефект, или по скоро наименование за усещането на лекота. Доста несполучливо наименование според мен, защото изцяло измества фокуса и мястото ни на работа.

И честно казано да вярваме, че не можем да продължим напред, защото не можем да простим, е измамно и дори доста проблематично.

Прошката (или усещането на лекота) идват, когато се върнем емоционално в ситуацията, която ни е наранила толкова много. Но вместо да се мъчин насила да простим, си позволим преди всичко да изпитаме всички усещания, емоции и чувства, които тогава ни е било трудно.

Когато си дадем право и пространство за това. Разрешим си да сме “грозни”, да изпитваме всичко от смазваща мъка, до завист, омраза, желание за мъст. Всичко е позволено, кой би си помислил?!

И когато си позволим истински и без цензура да чувстваме, когато изразим тези чувства през тялото с танц, блъскане, въргаляне и каквото там дойде, чувството преминава. Преминаването също го разбираме грешно. То означава да мине ПРЕЗ нас, а не да ни заобиколи!!!

И чак тогава можем да пуснем нещото да си иде – когато го погледнем, признаем и, представете си, поканим го да е част от нас за известно време. КОЛКОТО Е НУЖНО! На някои чувства им са нужни само няколко минути да са част от нас, на други години.

Ние сме толкова научени да ни е срам от чувства и емоции, че живеем живот на жертва или на пълно безчувствие. От малки чуваме неща от рода на “много си чувствителна, не разбираш от майтап, не бъди истерична, кой ще те хареса като викаш, дръж се прилично…” и списъкът е толкова дълъг, че накрая нямаме идея кои сме и какво чувстваме.

Израстваме с погрешната представа, че да си жена означава да си мила, красива, нежна, добра, но отричаме всички останали женски качества: цялостна, страстна, огнена, избухлива, променлива, чувстваща милион и две усещания, противоречиви едно на друго и понякога всичките наведнъж.

Започваме да усещаме, че да сме ценни означава удобни.

Но няма как да сме по-далеч от истината.

Понякога в желанието си да избягаме от този затвор, отиваме в другата крайност. Правим се на корави, на мъже или на бунтарки, които са контра на всичко… и пак изпускаме своята цялост, сила и истинска красота.

Често тръгваме по практики, тренинги, семинари с надеждата да се научим как да избягаме от тъмните си, “негативни” емоции и да заживеем живот само от наслада, цветя и пеперуди.

И в процеса, ако имаме късмет, разбираме, че това не е целта. Че това не е била целта ни никога, че душата ни е копнеела да си припомни как да е себе си, цяла, понякога неудобна, но уникална и красива по своему.

Тогава, ако имаме късмет, се научаваме да стоим с тъмните си неудобни емоции. Да им дадем пространство, време и почит. Като се движим с тях, като плачем и викаме, и се тръшкаме, и сме безсилни, и понякога сме като луди.

Ако сега си мислите, че такива емоции ви пречат на ежедневието… Ако сега си казвате “Е да, ама аз имам работа, дете, отговорности, нямам време за това”… е тогава си казвате: “Нямам време да бъда себе си, да бъда своята най-приказна, силна и велика версия. Нямам време да бъда щастлива.”

До кога?

Защото само, когато сме свързани с тъмните си емоции и не ни е страх от тях, можем да се свържем със своите истински желания. А точно те са горивото към по-хубав и щастлив живот.

П.С. – Честно казано, прошката няма нищо общо с това, поне по начина, по който я разбираме. Но ако бях започнала тази статия с това как да поканим негативните емоции в живота си, сигурна съм, че доста по-малко хора щяха да я прочетат. Защото едното се смята за добродетел, а другото за неудобно. И пази Боже да сме недобродетелни или неудобни!

Автор: Елена Матеева / Източник: djavarava.com