Преди да имам деца, от време на време чувствах вина по някакви поводи.
Откакто имам деца, не съм спряла да се чувствам виновна…
Не си играх достатъчно с децата.
Не почистих къщата, защото си играх с децата.
Почистих къщата и не позволих на децата да си играят, за да не я омажат отново.
Не ги изведох навън, а времето беше толкова хубаво.
Изведох ги навън и целите са нахапани от комари.
Чета на по-голямото си дете по-често, отколкото на по-малкото.
Не съм достатъчно строга.
Бях твърде строга.
Позволявам им да ядат бонбони.
Крия бонбоните от тях, а самата аз си хапвам.
Не съм последователна с ежедневните образователни активности, които толкова искам да правим.
Кого заблуждавам? Изобщо не планирам такива активности.
Не ги кърмих достатъчно дълго.
Вероятно детето ми има хранителни алергии заради нещата, които ядох по време на бременността ми.
Позволявам им да гледат твърде много телевизия.
Понякога използвам телевизора вместо детегледачка.
Отидох до магазина без тях, въпреки че те плачеха жално на вратата и ме умоляваха да ги взема със себе си.
Би трябвало да съм непрекъснато щастлива, защото си стоя вкъщи с децата и има много други майки, които биха искали да могат да си го позволят.
Викам твърде много.
ВСИЧКО ме кара да се чувствам виновна.
Повечето хора ще кажат: „Прекрати с тази майчина вина – от нея няма никаква полза“. Но проблемът е, че това всъщност е невъзможно. Затова аз решавам да я приема.
Защото, както аз виждам нещата, ако не изпитвам майчина вина, това ще означава 2 неща:
1. Че съм постигнала съвършенството (което, както знаем, не може да стане).
2. Че съм спряла да се интересувам (което се надявам никога да не стане).
И така, аз приемам чувството си на вина, защото то ми позволява 2 неща:
1. Да приема, че не съм съвършена.
О, аз ще се опитам да бъда, но не съм. И когато най-накрая успея да го приема, ще мога да се концентрирам върху важните неща, като това да обичам децата си. Искам да ги науча, че не бива да очакват съвършенство от несъвършени хора, както и че трябва да си позволят да бъдат несъвършени. Да им покажа модели за справяне с недостатъците и проблемите, които понякога произтичат от несъвършенството.
2. Да осъзная, че ми пука.
Ако не ми пукаше, аз нямаше да се чувствам виновна. Фактът, че така глупаво чувствам вина за всичко, доказва, че наистина искам да направя най-доброто за моите деца. Дори само това осъзнаване ми позволява да въздъхна облекчено.
Така че следващия път, когато майчината вина се промъкне в ума и сърцето ми, аз ще я посрещна и прегърна. Ще ѝ благодаря, защото тя ми напомня колко много обичам децата си.
Лорън е трийсет и няколко годишна майка, която гледа 3-те си деца у дома. Не успява да е перфектна във всичко, но е сигурна, че и вие не успявате. Надява се, че като споделя своята реалност (а не излъсканата й версия), ще ви окуражи да зарежете преструвките и да харесате живота си такъв, какъвто е. Вижте повече за нея в блога й:
