Защо връзките в наши дни са нещо толкова трудно постижимо? Защо се проваляме в любовта, въпреки че се стараем толкова много? Защо хората изведнъж са станали толкова неумели в изграждането на трайни връзки? Забравили ли сме как да обичаме? Или, още по-зле, забравили ли сме какво е любовта?

Не сме готови. Не сме готови за жертвите, за компромисите, за безусловната любов. Не сме готови да вложим всичко от себе си, което е необходимо, за да проработи една връзка. Искаме всичко да ни е лесно. Ние сме отказващите се. Единственото, което е нужно, е едно препятствие, за да захвърлим всичко. Не оставяме любовта ни да израсне, отказваме се от нея преди това.

Не любовта търсим, а вълнението и тръпката в живота.

Искаме някой, с който да гледаме филми и да ходим на партита, а не някой, който ни разбира дори и в абсолютно мълчание.

Прекарваме време заедно, но не трупаме спомени. Не искаме скучния живот. Не искаме партньор за цял живот, а само някой, който да може да ни накара да се чувстваме живи в момента, в този миг.

Когато вълнението отмине, откриваме, че никой никога не ни е подготвял за скучните неща.

Не вярваме в красотата на рутината, защото сме твърде заслепени от тръпката на приключението.

Потапяме се в незначителните събития на градския живот, не оставяйки място за любов.

Ние нямаме време да обичаме, нямаме търпението да се занимаваме с връзки.

Твърде сме заети да преследваме материалистични мечти – и няма размах в любовта. Връзките са само удобство.

Търсим незабавно удовлетворение във всичко, което правим – в нещата, които публикуваме онлайн, в кариерите, които избираме, в хората, в които се влюбваме.

Искаме зрялостта на връзката, която идва с времето, емоционалната връзка, която се изгражда с години, усещането за принадлежност, когато почти не познаваме другия човек. Очевидно нищо не заслужава нашето време и търпение – дори любовта.

Бихме предпочели да прекараме по час със 100 души, пред това да прекараме ден с един-единствен.

Вярваме, че имаме “опции” и “алтернативи”. Ние сме “социални” хора. Вярваме повече в срещите с хора, отколкото в опознаването им. И сме алчни. Искаме да имаме всичко.

Навлизаме във връзки при най-малко привличане и се оттегляме в момента, в който открием някой по-добър.

Не искаме да изваждаме на бял свят най-доброто в един конкретен човек. Искаме той да е перфектен. Излизаме с много хора, но рядко даваме на който и да е от тях реален шанс. Разочаровани сме от всички.

Технологиите ни сближиха – дотолкова, че ни е трудно да дишаме.

Физическото ни присъствие е заменено от текстови съобщения, гласови съобщения, снапчатове и видеоразговори. Не изпитваме вече потребност да прекарваме време заедно. И без това вече сме преситени от другите.

Не е останало нищо, за което да говорим.

Ние сме генерация на “скиталци”, които не остават на едно място за твърде дълго.

Всички изпитват фобия от обвързване. Вярваме, че не сме създадени за връзки. Не искаме да улягаме.

Дори мисълта за това е плашеща. Не можем да си представим да прекараме остатъка от живота си с един-единствен човек.

Отиваме си.

Презираме постоянството като някакво социално зло. Обичаме да вярваме, че сме “различни” от останалите. Обичаме да вярваме, че не се побираме в социалните норми.

Ние сме генерация, която се самоопределя като “сексуално освободена”.

Разграничаваме секса от любовта, или поне така си мислим. Ние сме генерацията “забивка-скъсване”.

Първо правим секс и после решаваме дали искаме да обичаме някого. Сексът идва лесно, лоялността – не.

Да легнеш с някого е станало новото напиване. Правиш го, не защото обичаш другия, а защото искаш да се почувстваш добре.

Това просто е временното задоволяване, от което имаме нужда. Сексът извън връзките вече не е табу.

Връзките вече не са толкова прости. Има отворени връзки, приятелства с екстри, неангажиращи забивки, секс за една нощ, необвързващо чукане – оставили сме твърде малко ексклузивност за любовта в нашия живот.

Ние сме практичното поколение, което разчита само на логиката.

Вече не знаем как да обичаме лудо, до безумие. Не бихме се качили на самолета до далечни земи само за да видим някой, който обичаме. Късаме, защото… разстоянието е твърде много.

Твърде сме здравомислещи за любовта. Твърде здравомислещи за собственото си благо.

Ние сме боязливото поколение – боим се от това да се влюбим, боим се да се обвържем, боим се да не паднем, боим се да не бъдем наранени, боим се да не ни разбият сърцето.

Не допускаме никого, нито правим стъпката да обичаме някого безусловно. Бродим зад стени, които сами сме построили, търсейки любовта и бягайки в мига, в който наистина я открием.

Изведнъж “не можем да се справим с това”. Не искаме да бъдем уязвими. Не искаме да разкриваме душата си пред никого.

Твърде сме предпазливи.

Дори вече не ценим връзките.

Не удържаме най-прекрасните хора, защото има “още много риба в морето”. Не ги считаме вече за нещо свято.

Няма нищо, което да не можем да завладеем в този свят, но сме несръчни в играта на любовта – най-основният от човешките инстинкти.

А казват, че това било еволюция.