Всички смеем да твърдим, че любовта е нещо красиво… че е нещо, което си заслужава и най-вече търсим по пътя си тук. Искаме да създадем, да преживеем любов и дори и в даден момент да я изолираме от живота ни идва време на размисъл, в което се прокрадва въпросът „Къде е моята любов?”…
Смеем да си мислим всичко това, да позволяваме на тези мисли да нахлуват по малко или много в съзнанието ни, но когато се стигне до момента на обичане често се появява страхът. Това ме накара да се замисля „Защо се страхуваме да обичаме?”
Живеем във век, в който всичко е отворено, позволено, възможно и в някои отношения доста разкрепостено. Въпреки това обаче, когато се стигне до въпроса за чувствата, тези най-дълбоките, истинските и искрените, често стоим затворени. Не говорим за тях и не споделяме, когато ги изпитваме, а по-скоро ни е срам от това. Притеснено е, когато идва моментът, в който на езика ни стои „Обичам те!”, защото не знаем каква ще е отсрещната реакция. Защо се случва така?
Истината е, че колкото повече днешната реалност се развива и трансформира, толкова повече се трансформираме и ние. Днес всеки иска да бъде успял и се стреми към това – да има успешен и доходоносен бизнес, да го разраства, да има красиви неща… Това се отнася както за мъжете, така и за жените. Ние всички забелязваме промените в света и искаме да се възползваме от тях, защото виждаме как той ни дава тези неограничени възможности. Искаме да имаме определен статус и място в обществото. Но какво реално ни дава това? Много често ние го искаме, за да задоволим потребност на егото ни. Точно този статус и притежаването на определено положение хранят нашето его. В това няма нищо лошо, разбира се, стига да не забравяме и за така необходимата храна за душата ни!
А от какво има нужда нашата душа?…Тя има най-голямата нужда от любов. Без любов душата ни се свива в някой ъгъл на нашето същество и тихо страда. Толкова тихо, че понякога можем и да забравим за нея като запълним зейналата дупка с купища вещи, придобивки, материални богатства… Всичко онова, което върви ръка за ръка с изкачването ни по социалната стълбичка.
Затваряме се за любовта, когато сме били под една или друга форма разочаровани от нея. Заболяло ни е и започваме да изграждаме едни високи и дебели стени около себе си, да не би някой да успее да ги прескочи или разруши и отново да се почувстваме уязвими. По този начин се завърта и нашият порочен кръг от болка, която оставя дадена празнота в нас. След това идва нуждада празнотата да бъде запълнена и ние се втурваме да ангажираме времето си и мозъка си с работа, която искаме на всяка цена да е успешна, защото иначе отново ще ни бъде празно…Когато се появи онова познато самотно чувство просто ще отидем и ще си купим нещо. И така докато не стигнем до онзи въпрос, защото, колкото и да се е свила душата ни тя рано или късно ще ни нашепне – „Къде е моята любов?”
Именно в този момент се появява и страхът. Страхът да обичаме, защото някъде в ежедневието си сме забравили как се прави това. Пренебрегнали сме го и сме го оставили на много заден план, защото го асоциираме с болка, празнота, самота, мислейки за някоя стара травма.
Именно тази травма, НЯМА нуждата да й се купуват скъпи неща. Тя би могла да бъде излекувана с любов. Тази любов не е задължително веднага да бъде насочена към друг човек…тя е любов към себе си. Потапяне в една дълбочина, наречена нашата същност, стигане до конкретната болка и приемането й с любов. Всяка една такава болка е в живота ни с причина, тя не е случайна и ако нея я нямаше ние не бихме били същите. Тази болка е наш подарък и поглеждайки на нея с едни други очи ще забележим нейните скрити послания и уроци. За това трябва време и ние имаме нужда от него, за да прием и заобичаме.
Да изпитваш любов е най-естественото и човешко нещо на този свят! Защо тогава, понякога ми се струва, че някои животинки гледат стопаните си с повече любов, отколкото ние хората смеем да погледнем едни на други…
Не е срамно и страшно да обичаш, да изразяваш чувствата си по всевъзможни начини, да казваш „Обичам те!” на глас, пред хората, да го изкрещиш на улицата, прегръщайки любимия човек или просто прошепвайки го в ухото му. Най-страшното и срамното е да не можеш да го направиш, да нямаш тази душевна свобода, да живееш повърхностно, да искаш просто да храниш егото си със всички материални блага, до които можеш да достигнеш в днешно време. Всъщност те не струват нищо ако не можеш да ги споделиш с любов и в любов.
Не се страхувайте да обичате! Страхувайте се ако не сте способни на това…страхувайте се ако бягате от любовта и мислите, че тя може да се купи с друго освен с любов.
Влюбвайте се, обичайте се, докосвайте се. Бъдете сега, не мислете за утре прекалено много, живейте в сега и обичайте в този момент. Напълнете го с любов, защото след време в спомените ни остават емоциите, чувствата, картините нарисувани от любов, от страст…направени от един единствен миг на вълшебство и топлина.
Отиват си вещите, материалното, всичко това отива на боклука след време…но пробвайте да изхвърлите спомените си… Няма как! Те са си там – част от вас, от живота ви. Всъщност целият ви живот е в един момент картина на това колко и как сте живяли, а не какво сте купили. Вашият живот е израз на вашата любов към него, всичко в него – към вас самите, хората и тези мигове запечатани в съзнанието ви.
Бъдете смели, не чакайте да обичате, защото страхувате ли се всичко е сиво, монотонно, празно. Вие губите своя живот и той ви се изплъзва в момента, в който започнете да се страхувате, защото тогава съществувате…не живеете. Тогава сте просто фигура в едно безличие, която няма излъчване…
Обичайте не по веднъж…любовта не свършва толкова лесно. Тя е вечна за тези, които не се страхуват да обичат и го правят въпреки болката, въпреки трудностите, въпреки горчивината на някой спомен в миналото. Когато обичате, дори този горчив спомен в миналото след време става сладък и се сещаме за него с усмивка.
Просто…обичайте!
Източник: kristtin.com
