Понякога идват моменти в живота, в които трябва да започнеш всичко отначало. Обръщаш се назад и едва се познаваш в спомените си.

Онзи смях мой ли е? Онези решения аз всъщност ли ги взе?

Животът вече има други цветове, други ухания и други хора. Старите пространства ти се струват по-малки, по-пусти и по-чужди. Дрехите ти, които си обличал, ти изглеждат изхабени и износени, макар и да са нови. Дори храната има друг вкус.

Усещаш пред себе си едно ново и непознато пространство, което тепърва трябва да запълниш с нещо и още не знаеш с какво, или дали това ти харесва. Дали си по-щастлив или по-нещастен? Не можеш да отговориш точно в този момент, защото очакваш нещо да се случи. Нещо да постави начало на новия ти живот.

Разбира се, надяваш се то да е добро, но естествено, очакваш и разочарование. В тези моменти усещаш как се затваря една врата зад гърба ти, вратата на стария ти живот, който е прецъфтял, узрял, изгнил и пуснал семената си пред теб.

Какво ли ще изникне от почвата? Сбъднатите ни мечти? Или сбъднатите ни кошмари? Никога не знаем, но все пак се надяваме нещо да изникне.

Защото животът трябва да продължи. Да започне наново и да опитаме пак. Може би съдбата ни поднася тези моменти, за да ни даде шанс да бъдем по-щастливи, защото все още не сме изгубили всичко.

Автор: Радослав Гизгинджиев, “Пеперудите”