През януари 1973 г. списание Сайънс публикува статия от девет страници, написана от професора по право и психология в Станфорд – Дейвид Розенхан. Статията предизвика медийна сензация и разтърси професионалистите, а и всички други, занимаващи се с психично здраве.
Розенхан започва статията си така: „Ако разумът и лудостта съществуват – как ще ги разпознаем?“
Експеримента се състои от две части:
1-ва част: Напълно здрави, псевдоболни хора биват инфилтрирани в психиатрични клиники, като трябваше да убедят лекарите, че са болни.
2-ра част: На лекарите в психиатричните заведения им се казва, че част от пациентите им симулират лудост и те трябва да познаят кои са те. Розенхан иска да види дали лекарите могат да различат истинските болни с психични заболявания от фалшивите.
Той създава експеримента си заради публикация на DSM II на APA през 1968 г. подчертаваща популярното вярване сред практикуващите, че психиатричните състояния могат да бъдат разграничени едно от друго и от нормалното психично добро здраве, подобно на това, че физиологичните заболявания могат да бъдат разграничени едно от друго и от самото добро здраве.
През 60-те години на миналия век се появяват все по-голям брой критики на това вярване, като се твърди, че психиатричните диагнози не са толкова обективни, валидни или съществени като техните физиологични аналози, а са по-скоро като мнения и следователно са обект на имплицитни пристрастия, дори когато са предложени от компетентни психиатри или психолози. Проф. Розенхан се заема да разреши въпроса емпирично.
“Ако липсата на необичайни психиатрични черти винаги се открива“, разсъждава той, “щяхме да имаме добри доказателства, че психиатрите са в състояние да различат нормалните от анормалните психиатрични състояния. Предполага се, че психиатричната нормалност е достатъчно различна от аномалия, за да бъде лесно разпозната от компетентните лекари.”
За целите на проучването осем „псевдопациенти“ – самият Розенхан и седем доброволци – се явяват в лечебни институции в цялата страна с едни и същи симптоми: те съобщават, че чуват звуци от падащи предмети и гласове, които им говорят. Освен няколко биографични корекции от съображения за поверителност, псевдопациентите използват собствените си житейски истории. И осемте са приети и диагностицирани със сериозни психични разстройства. Въпросът е, че след като веднъж сте били диагностицирани с психиатрично заболяване, как можете да докажете, че сте „здрав“?
След като влизат в лудниците, „пациентите“ започват да объркват лекарите: държат се приятелски, спокойно и изобщо не показват отклонения в поведението. Спират да говорят за халюцинациите и за каквито и да е симптоми. Освен това редовно приемат хапчетата с психотропните вещества, давани на всички пациенти. Лекарите настояват да се признае диагнозата, дадена отначало и въпреки съвсем нормалното поведение на пациентите, продължават лечението, без да се съобразяват с очевидния факт, че хората са здрави. Пациентите от своя страна се нуждаят от втори преглед, защото е невъзможно да напуснат клиниката без него. Въпреки че лекарите не забелязват нищо странно, все още е имало хора, които са уверени в наличието на „болест“ при пациентите. От своя страна, реалните пациенти, които са в клиниката (психично болните), забелязват много по-добре от лекарите, че контактуват с мними пациенти и само след няколко седмици разбират по свой си начин, че тук става дума за измама.
Повече от 35 пациенти се усъмняват в диагнозите на лекарите, което показва, че психично болните са имали по-критично отношение към околната среда и това, което се случва от лекарите.
Псевдопациентите са прекарали между 7 и 52 дни в психиатричните заведения и нито един член на болничния персонал не разкрива, че участниците са фалшиви пациенти, въпреки че много други истински пациенти са изразили убеждението си, че това са агенти под прикритие. „Вие сте журналист“, казва един от тях според статията.
Както Розенхан и неговите „партньори“ в експеримента отчитат по-късно, престоят в тези клиники е много труден. Нито лекарите, нито медицинските сестри са проявили физическо насилие, но поведението им е било много грубо. Те обсъждат пациентите в тяхно присъствие, пренебрегвайки ги, виждайки ги само като болни хора, които не разбират нищо. Фалшивите пациенти в крайна сметка успяват да излязат от клиниките с диагнозата „шизофрения в ремисия“.
Розенхан пише по-късно, обобщавайки експериментите: „Данните, които получих, показват високо ниво на стигма при диагностицирането и лечението на психични заболявания. Веднъж заклеймен човек, неговите думи и действия винаги ще се възприемат като поведение на луд и той не може да направи нищо, за да промени този факт.
За втория етап от експеримента си Розенхан използва добре известна изследователска и учебна болница, чийто персонал е чул за резултатите от първоначалното проучване, но твърди, че подобни грешки не могат да бъдат допуснати в тяхната институция. Розенхан уговаря с тях, че през период от три месеца един или повече псевдопациенти ще се опитат да получат прием и персоналът ще оценява всеки пристигащ пациент по отношение на вероятността да е измамник. От 193 пациенти, 41 са смятани за измамници, а други 42 са заподозрени. В действителност Розенхан не е изпратил никакви псевдопациенти; всички пациенти, заподозрени като измамници от болничния персонал, са били обикновени пациенти. Това води до заключението, че “всеки диагностичен процес, който се поддава твърде лесно на масивни грешки от този вид, не може да бъде много надежден.”
Този резултат е публикуван в списание Science в статията „Психически здрави на мястото на лудите“. Тази статия се оказа много важна и значима в областта на психиатричните диагнози.
„От дълго време знаем, че диагнозите често не са полезни или надеждни, но въпреки това продължихме да ги използваме. Сега знаем, че не можем да различим лудостта от здравия разум“, заключи Розенхан.
Статията предизвиква експлозивен ефект в средите на занимаващите се с психиатрия. Тя бива публикувана във време на краен скептицизъм, насочен към психиатрията и нейните институции, той предоставя подкрепа за нарастващото антипсихиатрично движение и се използва за оправдаване на тенденция към деинституционализация, при която големи психиатрични болници са затворени в полза на центрове за грижи в общността. Дори четири десетилетия след публикуването му, изследването все още се преподава в повечето уводни курсове по психология.
И все пак може да не е всичко, което изглеждаше. Шестгодишно разследване на истинската история зад изследването разкри много обезпокоителни несъответствия, което предполага, че е имало множество нива на измама в този емблематичен експеримент.
Много респонденти в публикацията се изказват в защита на психиатрията, твърдейки, че тъй като психиатричната диагноза разчита до голяма степен на доклада на пациента за неговите преживявания, фалшифицирането на тяхното присъствие не показва повече проблеми с психиатричната диагноза, отколкото лъжата за други медицински симптоми. В този смисъл психиатърът Робърт Спицър цитира Сиймор С. Кети в критика от 1975 г. на изследването на Розенхан:
“Ако изпия един литър кръв и, прикривайки какво съм направил, otida в спешното отделение на която и да е болница с повръщане на кръв, поведението на персонала ще е доста предвидимо. Ако са ме диагностицирали и са ме лекували от кървяща пептична язва, съмнявам се, че мога да твърдя убедително, че медицинската наука не знае как да диагностицира това състояние.“
Кети също така твърди, че не трябва непременно да се очаква от психиатрите да приемат, че пациентът се преструва, че има психично заболяване, поради което проучването не е реалистично. Розенхан нарече това „ефект на експериментатора“ или „пристрастност към очакванията“, нещо показателно за проблемите, които той разкри, а не проблем в неговата методология.
Обвинения в измама
В The Great Pretender , книга за Розенхан от 2019 г. , авторката Сузана Кахалан поставя под въпрос достоверността и валидността на експеримента на Розенхан. Проучвайки документи, оставени от Розенхан след смъртта му, Кахалан открива очевидни изкривявания в статията му: непоследователни данни, подвеждащи описания и неточни или изфабрикувани цитати от психиатрични досиета. Нещо повече, въпреки обширното търсене, тя успява да идентифицира само двама от осемте псевдопациенти: самия Розенхан и студент, чиито показания не съответстват на описанието на Розенхан в статията. В светлината на привидното желание на Розенхан да изкриви истината по други начини по отношение на експеримента, Кахалан се съмнява дали някои или всички други шестима псевдопациенти може просто да са били измислени от Розенхан.
Свързани експерименти
През 1887 г. американският разследващ журналист Нели Блай симулира симптоми на психично заболяване, за да получи прием в лудница и да докладва за ужасните условия в нея. Резултатите бяха публикувани като Десет дни в лудница.
През 1968 г. Морис К. Темерлин разделя 25 психиатри на две групи и ги кара да изслушат актьор, представящ персонаж с нормално психично здраве. На една група беше казано, че актьорът „е много интересен мъж, защото изглеждаше невротичен, но всъщност беше доста психотичен“, докато на другата не беше казано нищо. Шестдесет процента от първата група диагностицират психози, най-често шизофрения, докато никой от контролната група не го прави.
През 1988 г. Лоринг и Пауъл дават на 290 психиатри препис от интервю с пациент и казват на половината от тях, че пациентът е черен, а другата половина бял; те заключиха относно резултатите, че “клиницистите изглежда приписват насилие, подозрителност и опасност на чернокожите клиенти, въпреки че казусите са същите като казусите за белите клиенти.”
През 2004 г. психологът Лорън Слейтър твърди, че е провела експеримент, много подобен на този на Розенхан за книгата си Opening Skinner’s Box . Слейтър пише, че тя се е явила в 9 психиатрични отделения за спешна помощ със слухови халюцинации, в резултат на което е диагностицирана „почти всеки път“ с психотична депресия. Въпреки това, когато била предизвикана да предостави доказателства за действителното провеждане на своя експеримент, тя не успява. Сериозните методологични и други опасения относно работата на Слейтър се появяват като поредица от отговори на доклад в списанието в същото списание.
През 2008 г. научната програма Horizon на BBC извърши подобен експеримент в два епизода, озаглавени „Колко си луд?“. Експериментът включва десет субекта – пет с предварително диагностицирани психични заболявания и пет без такава диагноза. Те бяха наблюдавани от трима експерти по диагнози на психичното здраве и тяхното предизвикателство беше да идентифицират петимата с психични проблеми единствено въз основа на поведението им, без да говорят с субектите или да научават нещо от техните истории. Експертите поставиха правилна диагноза на двама от десетте пациенти, поставиха грешна диагноза на един пациент и неправилно идентифицираха двама здрави пациенти с психични проблеми. За разлика от другите изброени тук експерименти обаче, целта на това журналистическо упражнение не е да критикува диагностичния процес, а да минимизира стигматизацията на психично болните. Той е имал за цел да илюстрира, че хората с предишна диагноза психично заболяване могат да живеят нормален живот, като техните здравословни проблеми не са очевидни за наблюдателите от тяхното поведение.
Как управляващите използват подобни трикове и тактики за да се разправят с неудобните и опонентите си
Много подобни процеси протичат и в човешкото общество, извън болниците. Един кръг от хора /обикновено управляващите и придворните им “интелектуалци”/, постоянно оценяват другите /враговете си/ по користни причини и ги обявяват за луди, а след това цялото общество безкритично започва да смята тези хора за психично болни, да ги пренебрегва и да неглижира тях, техните сериозност и преценка.
Това показва, че човешкото общество е много лесно податливо на заблуди и ако днес по телевизията кажат, че някой е психично болен, обществото автоматично вярва на казаното и за да живее живота си по-мързеливо, доволно и лесно, зрителят възприема хората според етикетите, които им лепят „лидерите“ или “експертите”, появяващи се по телевизията или използващи други средства за масова комуникация.
Така например тези, които преди 15 години предупреждаваха, че в Европа ще бъде наложено яденето на насекоми са били обявени за луди, но сега това е факт. Същото е и с ролята на Хитлер в нацистка Германия, във времената на славата и политическата му доминация, той е бил приеман от цялото немско общество, като спасител на нацията и велик лидер, „какъвто се ражда веднъж на 1 000 години“ и почти на 100% безкритично е бил подкрепян от народа, а тези, които са предупреждавали, че може да донесе проблеми на Германия, са били обявявани за „недобре с главата“. Всички знаем как завършва това…
Винаги сме живяли във времена на масова психоза, знаел го е и Иван Вазов, затова романът „Под Игото“, завършва с това, че против Османската империя протестира и се възмущава „един Мунчо“ – лудия на селото, а „разумните“ българи просто прекланят глава и не протестират.
Такъв е случая и с присъдата над Иисус Христос – след като двамата първосвещеници Ана и Кайафа и големците от синедриона, го обявяват за „грешник, достоен за смърт“ тълпата на площада, безкритично приема спуснатия отгоре етикет и започва да крещи „Разпни Го!“, същите тези хора от тълпата, които при влизането на Иисус в Йерусалим само няколко дни по-рано, са крещяли “Осанна. Благословен, Който идва в Името Господне!“.
Затова ако днес някой от вас, скъпи читатели, гледа телевизия и вярва, че това което му се говори, от „експертите“ в студията е истина, по-добре преосмислете, дали се плъзгате мързеливо „по течението“ на безкритичното мислене, защото така ви е по-лесно, само да консумирате, без да мислите или сте реално нормални хора, които все още мислят с главата си и преценяват света около себе си.
