Защо колективизмът не работи?

Под името “Ефект на Рингелман” е известна тенденцията, според която има обратна връзка между числеността на група хора и нейната производителност. Нека видим за какво става дума.

Определение на ефекта на Рингелман

Ефектът на Рингелман се отнася до индивиди, които изразходват по-малко индивидуални усилия за задача, когато работят като част от група, отколкото когато работят сами.

Макс Рингелман (1861–1931) е професор по селскостопанско машиностроене към Националния агрономически институт на Франция. Той е изследвал различните аспекти, свързани със селскостопанската ефективност. Рингелман се е интересувал преди всичко от условията, при които впрегатните животни като коне, волове и дори и хора са повече или по-малко ефективни в работата си. Изследванията на Рингелман представляват едни от най-ранните систематични социално-психологически изследвания. Тъй като той също се е интересувал от процеса, чрез който животните и хората могат да бъдат по-ефективни, неговите изследвания също така представляват някои от най-ранните известни изследвания на човешкия фактор. Всъщност аспектът на човешките фактори в неговото изследване представлява основния фокус на неговото изследване, докато сравненията на индивидуалното и груповото представяне са само второстепенен интерес по време на първоначалното му изследване.

През 1913 г. Рингелман открива, че когато членовете на една група работят заедно по дадена задача, това всъщност води до влагане на значително по-малко усилия от тяхна страна, отколкото когато отделните членове действат сами.

Логиката казва точно обратното: ако един човек може да вдигне – условно – 100 кг, тогава двама трябва да вдигнат заедно или 200, или дори повече. В крайна сметка очакването, че груповата работа позволява да се постигне повече, че резултатът ѝ надвишава сумата от отделните резултати на членовете на групата, е съвсем нормално. И все още съществува и се подкрепя активно.

Но уви! В експеримента на Рингелман двама души успяват да вдигнат само 93% от сумата на техните индивидуални показатели. А осем вече само 49%.

Рингелман проверява този резултат и чрез други задачи. Например – теглене на въже. И отново – същият резултат. Колкото повече се увеличава числеността на групата, толкова повече спада производителността.

Причината е ясна. Когато разчитате сами на себе си, полагате максимални усилия. А в групата можете да спестите сила: никой няма да забележи, както в историята за жителите на едно село, които решили да си напълнят бъчва с водка по повод голям празник. От всеки двор – по кофа. Накрая се оказало, че бъчвата е пълна с чиста вода: всеки донесъл кофа с вода, надявайки се, че в общото количество водка хитростта му няма да бъде забелязана.

Мотивационните загуби веднага настъпват в групата – склонността да се прехвърля изпълнението на работата от един участник на друг участник, защото е невъзможно да се определи приноса на отделните участници в група, както и защото обикновено никой не иска да се товари с максимум работа и по този начин да позволява на другите да се скатават. Този феномен е известен и като “Социална леност”.

Никакво социално инженерство все още не е успяло да преодолее ефекта на Рингелман. Можете да четете колкото си искате заклинания на „гурута по екипна работа“, но колкото по-голяма е групата, толкова по-голяма е пасивността, присъща на човека.

Научна обосновка

В някои от предварителните си изследвания Рингелман кара участниците мъже да дърпат хоризонтално въже за приблизително 5 секунди. Участниците дърпат въжето поотделно, в групи от 7 или в групи от 14. През това време максималното им усилие при дърпане е записвано чрез динамометър (устройство, което измерва максималната приложена сила). Тези участници, които теглят сами, упражняват средна сила от 85,3 кг на човек. Когато участниците теглят в групи от 7 и 14 души, средната сила, упражнена на човек, е съответно 65,0 kg и 61,4 kg. По този начин, с увеличаване на размера на групата, средната сила, упражнявана на индивид, намалява. Рингелман достигна до подобни резултати, когато участниците са помолени да бутат напречна греда, свързана с количка с две колела. Когато участниците го правят сами, те упражняват повече сила (170,8 kg), средно,

Някои от най-цитираните констатации на Рингелман включват изследване на относителното представяне на група индивиди като функция от размера на групата в групи с размер от един до осем участници. Подобно на неговото изследване, споменато по-рано, индивидуалните усилия намаляват като функция от размера на групата. Например, ако приемем, че общата сила, упражнена за един работник, е 1,00, силата, упражнена за двама до осем работници, е съответно 1,86, 2,55, 3,08, 3,50, 3,78, 3,92 и 3,92, което показва криволинейна връзка между размера на групата и представянето на групата. Тоест, с нарастването на размера на групата, общата сила, упражнявана за групата, намалява, но разликата между групите от двама и трима души е по-голяма от разликата между групите от четири и пет души, а разликата между групите от седем и осем души е все още по-малка. Интересно, Рингелман не уточнява ясно на какви типове задачи се основават тези данни. Те могат или не могат да произтичат от изследвания, специфични за тегленето на въже, както често се предполага.

Рингелман признава две потенциални причини, които стоят в основата на това намаляване на индивидуалното представяне при работа в групи. Първият е, че ефектът е причинен от загуба на координация. Например, двама души, дърпащи въже, биха били по-координирани в дърпането си (по-вероятно е да са синхронизирани в дърпането си), отколкото група от седем или осем души, събрани заедно. За Рингелман това беше най-вероятното обяснение. Въпреки това той също така признава факта, че подобен ефект може да е резултат от намалена мотивация. Например, с повече хора, които дърпат въже, хората може да смятат, че работата на техните колеги ще бъде достатъчна, за да изпълнят успешно поставената задача, като по този начин индивидуалните усилия намаляват като резултат.

Съвременни изследвания върху ефекта на Рингелман

До средата на 70-те години изследователите цитираха работата на Рингелман, но никой не се опита да възпроизведе откритията му. Тогава през 1974 г. изследователите се опитаха да разберат по-добре ефекта на Рингелман. Реален ли е този ефект? Щяха ли да се появят подобни открития, ако изследванията на Рингелман бяха проведени в контролирана лабораторна среда? Ефектите на Рингелман получени ли са основно поради загуба на координация, свързана със съвместната работа по задача? Като алтернатива, могат ли данните на Рингелман да бъдат обяснени предимно чрез други механизми като намалена индивидуална мотивация?

Подобно на първоначалното изследване на Рингелман, по-съвременни открития показват, че индивидуалните усилия наистина намаляват като функция от размера на групата. Тези констатации са възпроизведени с помощта на редица различни размери на групи и редица различни задачи (ръкопляскане, викове, мозъчна атака, оценка на работата и т.н.), включително една от първоначалните задачи на Рингелман, дърпане на въже. Освен това както намалената мотивация, така и загубата на координация допринасят за намалено представяне на групата при изпълнение на задача, като координацията играе по-голяма роля с увеличаването на размера на групата. Поне две възможни причини са предложени за обяснение на намалената мотивация. Първият е, че с нарастването на размера на групата нараства и вярата на индивида, че другите членове на групата ще могат успешно да изпълнят поставената задача, което води до намалено усилие (т.е. мотивация). Това се нарича ефект на свободния ездач. Второто обяснение за намаляването на мотивацията се отнася до усещането, че другите членове на групата не полагат максимални усилия. В резултат на това индивидът ще намали своите усилия в сравнение с времето, когато индивидът работи сам, за да не изглежда като издънка (т.е. ефектът на изсмукване). Това изследване също доведе до промяна в терминологията, използвана за описание на този ефект; оригиналният ефект на Рингелман е заменен с термин, който по-точно описва това явление – социално безделничество. Когато работят по дадена задача като част от група, много пъти хората са склонни да се скатават или да работят по-малко, отколкото ако работят сами. индивидът ще намали усилията си в сравнение с това, когато индивидът работи сам, за да не изглежда като издънка (т.е. ефектът на изсмукване).

След възобновяването на изследванията в тази област беше установено, че няколко променливи смекчават или посредничат в степента, в която индивидите ще са склонни да се скатават, докато изпълняват групова задача. Някои от тези променливи са разпознаваемост, лична значимост, групова сплотеност и взаимозависимост на задачите. Например, индивидите са по-малко склонни да намалят индивидуалните си усилия в рамките на група, ако вярват, че техните индивидуални усилия са разпознаваеми, груповата задача има някакво лично значение за индивида (т.е. е важна), групата е по-сплотена или сплотена и успешното изпълнение на задача зависи от усилията на всички членове на групата.

Препратки:
Ingham, AG, Levinger, G., Graves, J., & Peckham, V. (1974). Ефект на Рингелман: Изследвания на размера на групата и ефективността на групата. Journal of Experimental. Социална психология, 10, 371-384.
Карау, SJ и Williams, KD (1993). Социално безделничество: мета-аналитичен преглед и теоретична интеграция. Вестник за личностна и социална психология, 65, 681-706.
Кравиц, DA, Мартин, Б. (1986). Ringelmann: Оригиналната статия. Вестник за личностна и социална психология, 50, 936-941.