Слонът е голям, затова и следите му в пясъка са големи, нали така? Значи, ако чувствата са големи и всепоглъщащи, ако това е истинската любов (винаги има един момент, в който ни се струва такава), то и проявленията ѝ би следвало да са значими… така да се каже, запомнящи се: ако ще е разходка, нека да е с въздушен балон; ако ще е вечеря, трябва да е в ресторант с вид на Казанската катедрала; ако са цветя – поне сто наведнъж (нищо работа, всички онлайн магазини се надпреварват да предлагат „вземете кошница със сто червени рози, за да изразите любовта си и да покажете на своята избраница, че е истинска жена, че е всичко за вас“). Не съм ли прав?
Помните ли песента „милион, милион червени рози… ще видиш през прозореца…“? Много романтична, наистина… Една красива легенда за художника, който по изумителен начин показал чувствата си на своята възлюбена, като разпръснал на площада пред прозорците ѝ море от цветя. Само че, ако погледнем края на историята, виждаме, че обектът на страстта изчезва и те никога повече не се срещат. Някак си не се получава много добре…
Маша е женена от пет години. Бракът ѝ е спокоен и уравновесен, и одобрен от родителите на двамата. Той има жилище и кола. Тя е с външност на модел, има диплома от добър университет и работи като преводач в престижна компания. Всичко е гладко, равно и безоблачно. Никакви страсти, никакви отклонения.
Запознаха се на някаква сватба и след това започнаха от време на време заедно да ходят на изложби и класически концерти. Между другото, и двамата, вече към трийсетте, бяха наясно, че е време да се задомят. Неговата майка му проглуши ушите:
– Това момиче не е за изпускане! Веднага ѝ предлагай брак!
Той поразмисли малко и отиде да избере пръстен. На следващия ден, докато вечеряха в някакъв ресторант, отвори кутийката с пръстена и я попита с равен тон:
– Ще се омъжиш ли за мен?
Не се вълнуваше кой знае колко от отговора. И да откаже – нищо страшно. Все ще намери с кого да излиза.
– Ще си помисля – каза тя.
Нейната майка също настояваше:
– Моите приятелки вече внучета дундуркат, съученичките ти родиха по две деца, а ти! Какво се чудиш? Виж какъв мъж е – сериозен, обезпечен, има апартамент, беемве… няма деца, издръжки не плаща…
Маша поразмисли малко и на следващата среща му каза, че е съгласна. Вдигнаха сватба, тя се пренесе при него и заживяха мирно и щастливо.
Миша, мъжът на Маша, се отнесе сериозно към новата си роля на съпруг и дори истински заобича жена си. Беше класически образцов брак в стил „деветнайсети век“ – оженили се по сметка, а после постепенно дошла любовта. Като човек с широка душа той започна да дава материален израз на чувствата си – подаряваше ѝ огромни плюшени мечета, за трийсетия рожден ден ѝ купи червен кабриолет (само за нея), водеше я по известни курорти, купуваше ѝ скъпи дрехи…
Маша също обичаше мъжа си. За да приеме да се омъжи за него, все пак имаше някакви чувства. А с времето тези чувства се превърнаха в привързаност и дори сдържана любов. С други думи, всичко беше наред. Да не говорим за подаръците и ефектните изненади (като например легло, обсипано с розови листенца, или малко кафене на пристанището, резервирано само за двамата)…
Но нещо не ѝ достигаше… Нещо ѝ липсваше в целия този спокоен и подреден брак. (Това не бяха децата – двамата заедно бяха решили засега да нямат деца.)
И един ден… Маша си намери любовник. Без семейство, без пари, без потекло… Господин Никой. Но пък с каква страст ѝ поднасяше кафето в леглото, когато оставаше „да спи при приятелка“ или беше „в командировка“. Правеше за нея най-хубавото кафе на света! И винаги помнеше с колко лъжички захар го обича. Пишеше ѝ есемеси: „Днес ще вали, вземи си чадър“, а когато тя забравяше да го вземе, той отиваше до работата ѝ да ѝ занесе – купуваше някакъв евтин чадър и ѝ го носеше в точния час, когато трябваше да излезе под дъжда. Когато се разхождаха в парка, ѝ поднасяше приказни букети от полски цветя и го правеше така, сякаш са най-скъпите букети от елитен цветарски магазин. А какви комплименти ѝ правеше… Когато оставаше при него, собственоръчно переше дрехите ѝ, за да може на сутринта да ги облече чисти и свежи. Не, той не беше „мъж под чехъл“. Нито пък се опитваше да измъкне от Маша някакви пари. Той просто знаеше как да достави радост на любим човек. И никога не го забравяше.
И така, един прекрасен ден Маша разбра, че не иска повече розови листенца в леглото и личен кабриолет. Единственото, което искаше, бяха букетите от полски цветя и есемесите: „Ще вали. Вземи си чадър“. Тогава отиде при мъжа си и му каза, че го напуска, защото обича друг.
– Но как… Дадох ти всичко… – недоумяваше съпругът ѝ, опитвайки всякакви аргументи. – Нима той ще може да ти осигури такъв живот? Нима ще те обича като мен?
– Казваш, че ме обичаш? А поне един път, един-единствен път за толкова време, поднесе ли ми кафе в леглото? – срази го право в сърцето Маша. – Дойде ли някога да ми донесеш чадъра, когато го забравях вкъщи?
– Какво кафе, по дяволите? Минимум един път в седмицата запазвам маса в скъп ресторант – пий кафе колкото искаш! – възмущаваше се съпругът. – Купил съм ти кола, за да не ходиш под дъжда… пък и винаги можеш да си вземеш такси, никога не съм те ограничавал в разходите…
Маша само въздъхна, сложи на масата ключовете от кабриолета и напусна апартамента. А когато излезе от входа, там я чакаше нейният любим.
– Жени… не можеш да ги разбереш какво искат… – каза Миша на най-добрия си приятел, след като му разказа за случилото се.
А дяволът е в детайлите…
