Олдъс Леонард Хъксли  е британски писател, поет, драматург, публицист и автор напътеписи.

Първата му книга е стихосбирката „Пламтящо колело“ (1916). Едно от най-известните му ранни произведения е антиутопичният роман „Прекрасният нов свят“ (1932, издаден на български), в който със средствата на научната фантастика е описан един нечовечен, технологизиран, безчувствен свят на бъдещето от XXVII век. (Неслучайно сравняван сДжордж Оруел и неговата книга „1984“).

От по-късните му творби, най-прочута става „Дверите на възприятието“ (1954) – есе, посветено на начина, по който съзнанието и възприятията се променят под въздействието на мескалина. Именно от „Дверите“ музикантът Джим Морисън заимства името на групата си – Дорс ( двери, врати). Преди това самият Хъксли взаимства заглавието от известна строфа от поезията на Уилям Блейк – „Ако дверите на възприятието са прочистени, човек ще види света такъв, какъвто е, безкраен.“

Хъксли става по своеобразен начин съавтор на термина психаделик (психеделик). В кореспонденция с Хъмфри Озмънд, обсъждайки варианти за има на новите дроги, разширяващи съзнанието, Хъксли пише следната строфа: на английски: „To make this trivial world sublime,take half a gram of phanerothyme“. Така той предлага думата phanerothyme, която е с гръцки корен и означава душа. Д-р Озмънд обаче не се съгласява и му отвръща с: на английски: „To fathom Hell or soar angelic, take a pinch of psychedelic“, като psychedelic буквално преведено означава манифестиращо съзнание .

На смъртно легло Хъксли моли съпругата си да му инжектира мускулно ЛСД и умира под въздействието на дрогата, както десетилетия по-късно ще направи и Тимъти Лиъри.

ЦИТАТИ :

• В един свят където образованието е предимно вербално, високообразованите хора намират почти за невъзможно да обърнат сериозно внимание на нещо друго освен на думи и понятия. Винаги има пари и докторати за научноизследователска парлама, занимаваща се с онова, което за учените е най-важният проблем: кой кога на кого повлиял, за да каже какво? — из „Дверите на възприятието“, с.61

• Думите биха могли да бъдат като рентгенови лъчи, ако човек ги използва правилно – биха проникнали през всякакво препятствие. — из романа „Прекрасният нов свят“

• …Импулсът да надскочиш съзнателното си Аз е основен стремеж на душата. Когато по някаква причина хората не успеят да преодолеят себе си чрез религия, добри дела и духовни упражнения, те са склонни да прибягнат до химическите сурогати на религията – алкохола и синтезираните наркотици… — из „Дверите на възприятието“, с.56

• Литературно или научно, либерално или специализирано, цялото ни образование е предимно вербално и за това не успява да постигне целите си. Вместо да превръща децата ни в напълно развити хора, то произвежда студенти по природни науки, които изобщо не познават Природата като първичен факт на опита, натриса на света студенти по хуманитаристика, които не знаят нищо за хуманноста, била тя тяхна или чужда. — из „Дверите на възприятието“, с.60

• Когато хората са подозрителни спрямо теб, и ти започваш да ставаш подозрителен спрямо тях. — из романа „Прекрасният нов свят“

• Не е достатъчно само фразите да са хубави, хубаво трябва да е и онова, за което ги използваш. — из романа „Прекрасният нов свят“

• Презираните се стараят да си придадат презрителен вид. — из романа „Прекрасният нов свят“

• Човек не може да консумира много, ако си седи мирно и си чете книжки. — из романа „Прекрасният нов свят“

• Човек трябва да бъде обиждан и огорчаван, защото в противен случай той не би могъл да измисли действително свестни, пронизващи като рентгенови лъчи фрази. — из романа „Прекрасният нов свят“

• Чувството се спотайва именно в този промеждутък от време между желанието и неговото осъществяване. — из романа „Прекрасният нов свят“

• Опитът учи само способния да се учи.

• Който се преструва, че подтиква хората към размисъл, него го обичат. Който наистина го прави, него го ненавиждат.

• Докато хората почитат Цезарите и Наполеоновците, ще има Цезари и Наполеоновци, които да ги правят нещастни.

• По-лесно е да съчиниш десет правилни сонета, отколкото добро рекламно съобщение.

• Светът едва сега започва да се ограмотява.

• Фактите не престават да съществуват само защото някои ги игнорира.

• Фактът, че хората малко се получават от уроците на Историята, е най-важния урок, на койта ни научава Историята.

Утопиите изглеждат много по-осъществими, отколкото се смяташе някога. Сега ние сме изправени пред друг тревожен въпрос. Как да избегнем окончателното им осъществяване? Утопиите са осъществими. Животът крачи към утопиите. И може би започва нов век, когато интелигенцията и образованите хора ще мечтаят за средства, чрез които да избегнат утопиите и да се върнат към едно неутопично общество, не така съвършено, но по-свободно”. Николай Бердяев

С този цитат на Бердяев започва романът „Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли, един роман-антиутопия, пророческо виждане за мястото на естествения човек, Дивака, в един неестествен свят. Свят, в който всичко е доминирано от технологията, свят, в който свободната воля е умъртвена по генетичен път, а всички дотогавашни човешки разбирания за нравственост – навеки забравени. Публикуваме откъси от предговора на Олдъс Хъксли към изданието на романа „Прекрасният нов свят” от 1946 година :

„Хроничното угризение на съвестта, както единодушно твърдят всички преподаватели по етика, е твърде нежелателно чувство. Ако сте се държали неприлично, разкайте се, доколкото е възможно, поправете стореното и си поставете задачата друг път да се държите по-прилично. В никакъв случай не изпадайте в униние заради провинението си. Да се отъркаляте в тинята не е най-добрият начин да се очистите.

Изкуството също има своя нравственост и много от принципите на тази нравственост са същите или най-малкото са сходни с принципите на обикновената етика. Угризението на съвестта по отношение на нашето посредствено изкуство например е толкова нежелателно, колкото е и по отношение на нашето неприлично поведение. Посредствеността трябва да бъде издирвана, разобличавана и по възможност избягвана в бъдеще.

Да мъдрува човек върху литературни слабости отпреди двадесет години, да се мъчи да доведе някоя недоизпипана творба до съвършенството, липсвало й при първоначалното й сътворяване, да прекара зрелите си години в опити да оправя художествените грехове, извършени и оставени от онази различна личност, която е бил на младини – всичко това, естествено, е безполезно и безсмислено. Именно поради тази причина това ново издание на „Прекрасният нов свят” не се различава от старото.

… Междувременно обаче, изглежда, си заслужава поне да спомена най-сериозния недостатък на сюжета, а именно: на Дивака се предлагат само две възможности: живот на безумец в Утопия или първобитен живот в индианско селище – живот много по-човешки в известни отношения, но в други – едва ли по-малко налудничав и ненормален. По времето, когато пишех тази книга, идеята, че на човешките същества им се разрешава свобода на волята при избора между болната психика, от една страна, и налудничавостта, от друга, ми се стори забавна и като че ли най-правдива.

Заради драматичния ефект обаче на Дивака често му се разрешава да приказва по-смислено, отколкото в действителност предполага възпитанието му сред хора, изповядващи религия, която е наполовина култ към плодородието и наполовина жестокост към разкаялите се грешници. Дори познанията му по творчеството на Шекспир всъщност не биха оправдали това.

Накрая, разбира се, той е принуден да отстъпи от позициите на здравия разум: внушената му жестокост към каещите се грешници му налага отново своята власт и той завършва с маниакално самобичуване и отчаяно самоубийство. „И оттогава насетне те умираха окаяно” – за успокоение на забавляващия се естет пиронист, който е съчинил тази басня.

Днес не изпитвам и най-малко желание да доказвам, че нормалната психика е невъзможна. Напротив, макар да съм все така печално убеден, както и в миналото, че нормалната психика е твърде рядко явление, аз съм сигурен, че тя може да бъде постигната, и бих искал да видя повече нейни проявления. И тъй като вече съм споменал това в няколко мои книги, излезли напоследък, и най-вече защото съм съставил антология на казаното, от нормалните за нормалната психика и за всички средства, посредством които може да бъде постигната, един изтъкнат университетски критик ми заяви, че аз съм тъжен признак за краха на една интелектуална социална група по време на криза.

Предполагам, намекът бе, че професорът и неговите колеги са ярки признаци на успеха. Благодетелите на човечеството заслужават дължимите почит и уважение. Нека издигнем пантеон на професорите. Той би трябвало да се разположи сред развалините на някой от опустошените градове на Европа или Япония, а над входа към костницата бих изписал с букви от по шест-седем стъпки простичките слова: „В ПАМЕТ НА ВЪЗПИТАТЕЛИТЕ НА СВЕТА. SI MONUMENTUM REQUIRIS CIRCUMSPICE” („Този паметник ли търсиш – огледай се наоколо”).

… Причина, поради която новият тоталитаризъм трябва да прилича на стария, разбира се, не съществува. Правителство, което управлява с помощта на тояги и взводове за екзекуция, принудителен глад, масово хвърляне в затвора и масово изселване, е не само нехуманно (сега вече никого не го е грижа за това), но то е и очевидно непригодно, а в ерата на високо развитата технология непригодността е грях срещу светия дух.

Истински пригодна тоталитарна държава ще бъде онази, в която всемогъщата изпълнителна власт на политическите вождове и тяхната армия от управници ръководи население от роби, които не е необходимо да бъдат насилвани, за да се подчиняват, защото те обичат своето робство. В сегашните тоталитарни държави задачата да бъдат накарани хората да заобичат своето робство е възложена на министерствата на пропагандата, на вестникарите и на учителите. Техните методи обаче са все още груби и ненаучни.

Самохвалствата на старите йезуити, че ако им бъде възложено обучението на едно дете, те ще могат да гарантират за религиозните убеждения на израсналия от него човек, са плод на самозалъгване. А съвременният педагог е вероятно доста по-некадърен при изграждането на рефлексите у своите питомници, отколкото са били светите отци, възпитавали Волтер.

Най-забележителните успехи на пропагандата са постигнати не посредством извършването на нещо, а посредством въздържането от това извършване. Истината е велика, но още по-велико от практическа гледна точка е премълчаването на истината.

Като просто заобикалят определени теми и като спускат онова, което господин Чърчил нарича „желязна завеса“, между масите и фактите и доводите, считани от местните политически ръководители за нежелателни, тоталитарните пропагандисти повлияха на светогледа много по-резултатно, отколкото биха повлияли и с най-красноречивите изобличения или с най-неопровержимите логически доказателства. Премълчаването обаче не е достатъчно. Ако се наложи да бъдат избягвани преследването, убиването и другите признаци на социални търкания, тогава положителните страни на пропагандата следва да станат толкова ефективни, колкото и отрицателните.

Най-значимите проекти „Манхатън” (кодовото название на американската секретна програма за създаването на атомната бомба през Втората световна война) за бъдещето представляват мащабни, финансирани от правителството проучвания на онова, което политиците и участвуващите научни работници ще наричат „Проблем за щастието” – с други думи, проблема да се накарат хората да обикнат своето робство. Без икономическа сигурност любовта към робството вероятно не може да се породи – за по-кратко приемам, че всемогъщата изпълнителна власт и нейните управници ще успеят да разрешат проблема за постоянната сигурност.

Със сигурността обаче много бързо се свиква. Постигането й е просто привидна, външна революция. Любовта към робството не може да се породи другояче освен в резултат на дълбока, индивидуална революция в човешките умове и сърца. За да се осъществи тази революция, са ни необходими освен всичко останало и следните открития и изобретения.

Първо – значително подобрени методи за внушение – първоначално по пътя на обучението още от детска възраст, а по-късно с помощта на препарати от рода на скополамина (алкалоид, който в определени дози действува възбуждащо върху централната нервна система). Второ – цялостно развита наука за индивидуалните качества на хората, която да улеснява правителствените управници да поставят всеки отделен индивид на полагаемото му се в социалната и икономическа йерархия място. (Индивидите с нестандартно мислене са склонни да хранят опасни за обществения строй мисли и да заразяват и другите със своето недоволство.)

Трето (тъй като действителността, макар и утопична, е нещо, от което хората доста често искат да избягат за известно време) – необходим е заместител на алкохола и другите наркотици – нещо по-безвредно, но и същевременно осигуряващо повече наслада от джина или хероина. И четвърто (това ще бъде дългосрочен проект, за чието успешно осъществяване ще са потребни поколения тоталитарно ръководство) – разбираема и за глупците евгенична система, предназначена да стандартизира човешкия продукт и така да улесни задачата на управниците. В „Прекрасният нов свят” тази стандартизация е тласната до фантастични, макар и вероятно възможни крайности.

Пълната свобода на половите отношения в „Прекрасният нов свят“ също не изглежда толкова далечна. В някои американски градове броят на разводите е вече равен на броя на браковете. Няма съмнение, че след някоя и друга година разрешителните за встъпване в брак ще се продават като разрешителните за притежаване на куче – валидни за период от дванадесет месеца, без да има закон, забраняващ подмяната на кучетата или притежаването на повече от едно животно наведнъж.

Очевидно в отговор на ограничаването на политическата и икономическата свобода сексуалната свобода нараства. А един диктатор (освен ако не са му необходими пушечно месо или семейства, с които да колонизира незаселени или новозавоювани територии) ще направи много, за да насърчи тази свобода. Заедно със свободата да се бленува под влиянието на опиатите, на киното и на радиото тя ще помогне на поданиците му да се примирят с робството, което е тяхна съдба.

Като се има предвид всичко това, Утопията сякаш е много по-близо до нас, отколкото човек можеше да си представи само преди петнадесет години. Тогава аз я пренесох шестстотин години напред в бъдещето. Днес обаче изглежда напълно възможно този ужас да се стовари върху нас и след по-малко от век. И то ако дотогава успеем да се обуздаем и не се самовзривим.

И наистина, освен ако не изберем да децентрализираме и да използуваме приложната наука, но не като цел, за чието постигане човешките същества трябва да бъдат използувани като оръдия, а като начин да се създаде една раса от свободни индивиди, ние имаме само две възможности за избор: или множество национални, милитаризирани тоталитарни режими, които имат за основа ужаса от атомната бомба, а за последица – унищожението на цивилизацията (или ако войната е ограничена – увековечаването на милитаризма), или един всемирен тоталитаризъм, който е породен от социалния хаос, предизвикан от бурното развитие на технологията като цяло и конкретно от атомната революция, и който прераства, притиснат от необходимостта за пригодност и устойчивост, в благоденстващата тирания на Утопията. „Парàта ваша –  воля ваша.” 1946 година