Всеки има някого, когото няма. И животът става пълен, когато се научиш да живееш с липси.
Трети път започвам да пиша поредната статия и все не мога да я завърша. Сетих се и за друга история, в която перфектният край все ми звучеше като непонятен оксиморон. Ти и край в едно изречение? Някога бих изтръпнала само при тази ужасна мисъл.
Добър край не знам дали има, но има такива връзки, на които добре че им дойде краят.
После минава достатъчно време, в което животът ти се подрежда отново и най-накрая не таиш нищо към този човек. Без значение ти или той е сдухвал повече при раздялата, винаги е кофти и за двамата. Воала!
Защото, ако мразиш някого или поне си мислиш така на моменти, ако си му ядосан, сърдит или огорчен, задето много си го обичал, пък то не се е получило, значи все още го обичаш. Вярно си е, че обратното на любовта не е омразата, а безразличието.
Най-накрая го чувствам. Тоест не чувствам нищо такова. Черта.
Снежинки по телевизора на моята спираща тока любов към теб.
Онова съставено от изтъркани думи, но пълно със съдържание изречение най-накрая се самонастани в искрена и осъзната последователност сред мислите в главата ми – за този, когото някога съм обичала, бих направила всичко, ОСВЕН да го обикна отново. Не знам кой го е казал, но със сигурност се е намирал в онзи прекрасен и химерен някога за мен период на преодоляване на непреодолимото.
Най-накрая мога да го кажа, и то много време след като се опитвах да си го наложа насила. Тогава не стана.
Не ти се сърдя, не съм гневна и не ме интересува защо не ме обичаше толкова, колкото аз теб, защо никога не ми подари цветя, понеже го смяташе за предвидимо, и защо така и не оправи тостера, след като щеше да ти отнеме 15 минути. И без това го хвърлих. И тостера, и всички онези съмнения какво е трябвало да кажа или направя по друг начин, дали имаше как да оправя нещата и дали не ги оплесках от самото начало. Не си задавам въпроси, чиито отговори вече нямат значение.
Някак си без да си давам зор, стигнах до изстрадания извод, че човек никога не бива да съжалява за нещо случило или неслучило се в миналото. В крайна сметка всеки прави най-доброто, което може с разбиранията и мислите, които има в главата си в даден момент. И аз, и ти. И на мен ми се струваше, че съм права всичките сто пъти, в които си блъсках главата в една и съща стена. Обаче във всеки от нас все още живее едно 5-годишно детенце, което вярва в приказките и очаква най-щастливата развръзка на нещата. Какво ще му кажете, когато сгреши? Нормално ли е да крещите на малкото дете, или просто ще му размахате пръст и ще му кажете – научи се, за да знаеш другия път да не правиш вече така.
Аз избрах второто. Когато човек се научи да живее с липси, става наистина щастлив. В някакъв момент вече не ги усещаш като такива, а като твърда увереност, че нещо винаги се замества с друго, стига да поискаш да си го вземеш. Че каквото и да загубиш, ще можеш и без него. Това обаче те учи и да цениш нещата и хората, които сега имаш, защото, ако не умеем да сме им благодарни, животът си ги взима и от най-големите късметлии.
Колкото и клиширано да звучи, сама се убедих, че докато човек гледа в затворената врата, просто не вижда колко други са отворени за него. Всъщност всеки ги вижда, но не му се иска да влезе през тях, защото си обича онова, което се крие зад добре познатата стара вратичка. Понякога може би е, защото мястото му наистина е там. В много случаи обаче е инат, зона на комфорт, самонавиване, навик или нещо от този род.
Затова съм ти благодарна, че тресна нашата врата в лицето ми, вместо културно да я притвориш, с куп обяснения, че не е в мен проблемът и ще си останем приятели, които си пият кафето заедно през ден. Не в мен, в нас е.
Винаги ще те уважавам и не че ще се подминаваме, но всеки вече е дал и взел от другия каквото е можел и е намерил за добре. Време е да го даваме на други и това е един от малкото пъти, в които сме на абсолютно еднакво мнение.
През любезно притворените врати съм се връщала десетки пъти в моя живот, докато и двамата разберем, че ако нещо се е счупило, не можем да го залепим с компромиси, които ни карат да се намразваме бавно, нито с липсващата страст помежду ни. Никой няма нужда от сенки в живота си и никой от новите хора до нас няма да се чувства добре сред спомените за онова, което вече е било и никога повече няма да бъде. Всеки си носи чувала с миналото, но той се изхвърля така, както си събуваш калните обувки, като тръгнеш да влизаш в нечий дом. Няма значение дали навън е било мръсно или дъждовно, когато ще влизаш при човек, който те чака с обичащи и нетърпеливи очи. Понеже той винаги те посреща чист, уютен и топъл, поднася ти сладки и надеждата, че ще обичате живота, кафето, недостатъците и лудостите си по един и същи начин. Няма място на първия ред за онзи, на когото вече си върнал ключа от тях, когато тръгнеш да влизаш в нечие друго легло, ежедневие или сърце.
Шамарът на съдбата, си е шамар на съдбата и е сто пъти по-добре да го приемеш мъжката вместо като лукаво и фалшиво погалване с кадифена ръкавица.
Чист край не се слага там, където има недоизречени думи и най-вече такива, които звучат по-добре за пред останалите или за пред гузната ти съвест.
Сигурна съм, че когато много си обичал някого, ще го обичаш винаги по свои начин. Но различен начин от този, който те кара да виждаш бъдещето си с него. И сигурна, че ако ми се обадиш посред нощ или от другия край на света, понеже имаш нужда от мен, ще съм там по-бързо от най-бързия възможен начин. Ти също. Вярвам, че онова, което те е накарало да се влюбиш в някого, е винаги там, някъде вътре в него. Но след края често е покрито с много други пластове живот, които са се натрупали и са се превърнали в онова, което те е карало да спреш да обичаш самия себе си заради него. Или което е разделило общия ви щастлив път на два отделни не по-малко щастливи пътя. И тогава, разбира се, краят си е направо перфектен край. Не е толкова страшно – всеки има някого, когото няма. И това не му пречи да бъде на друг.
