Как да се разделим като емоционално интелигентни хора.

Приключихме връзката…

Не е съвсем точно, защото ние не приключваме връзките. Ние ги късаме, „бием шута”, „разкарваме”, „гоним”, обвиняваме, обиждаме се, проклинаме…

Все чакаме нещо – че партньорът ще си осъзнае грешката, че ще падне на колене в краката ни и ще иска прошка. По-лесно е ние да искаме да скъсаме, защото искаме да сме в позицията на този, който изоставя, а не когото изоставят. Защото явно няма нищо по-разрушително за самоуважението. И ни се струва, че няма нищо по-болезнено…

Има две стратегии, които помагат да се избегнат болката и самоунищожението. Да се вкопчиш в партньора с мъртва хватка дори с цената на загубата на самия себе си като личност. Или да не се съгласиш на близост изобщо и да избягаш при най-малките признаци за сближаване.

„Забелязах, че изобщо не мога да пускам… Вкопчвам се във връзката, дори тогава, когато тя не носи нищо освен болка, обида и разочарование. Кой знае защо, не ми се получава да приключа връзката, да си тръгна, да пусна. Струва ми се невъзможно, изключително трудно. Мисля си, че докато има надежда да получа любов, ми е по-лесно да се пригодя и да остана, отколкото да преживея загубата.”

„Всичко, което влиза в понятието близост, е свързано за мен с огромна болка и отчаяние. Много пъти са ме изоставяли. Първа го направи майка ми. Когато си уреждаше живота с новия си мъж. А аз през това време се мъкнех по интернати. Непоносимо е да си помисля, че мога да го преживея отново. Ето защо, когато чувствам, че се влюбвам отново, просто изчезвам”.

Да избягаш или да се вкопчиш с мъртва хватка – тези стратегии като че ли ти позволяват да избегнеш непоносимото. Старото преживяване – ужасът на изоставянето.

Всяко изоставяне ни „изстрелва” в онова детско състояние, когато сме преживели тази болка за първи път и когато сме свързвали надеждата си да бъдем любими и приети с един или двама души. Тяхната нелюбов беше равносилна на смърт. И ничие друго приемане не можеше да се сравни с тяхното приемане. На нашите родители.

Затова става ужасно важно на всяка цена да получим, извоюваме, заработим любов от този конкретен партньор. Старата ни памет ни привързва към него като че ли от него зависи живота ни. Непоносимо е да погребеш надеждата и да си кажеш „аз повече никога няма да бъда с никого, няма да съм любим и приет”.

Познато ви е, нали?

И тази надежда (очакване) ви свързва до задушаване с любимия човек. Завързан е здраво даже този, който се опитва да избяга. Той също се надява да бъде приет, макар и беглец, но отново прави всичко възможно да бъде отхвърлен. Отхвърлени биват и вкопчващите се. Защото рано или късно партньорът на вкопчения не може повече да носи тежестта на очакването. Той също ще се стреми към бягство.

Когато една връзка се движи само от ранената ни детска част на личността, тази връзка е програмирана да повтори травмата. Тя е обречена.

Ако партньорите са ръководени в действията и мислите си само от детската си част, всеки от тях ще повтори сценария. Всеки – своя собствен и еднакъв с другия.

За да се запазят взаимоотношенията в такава ситуация е необходима висока степен на осъзнатост, мъжество и решимост за борба двойката да остане цяла. При това – от двете страни. При болезнен сблъсък на две детски части, връзката не може да оцелее. Дори ако единият партньор е по-осъзнат от другия. Ако партньорите не желаят да анализират на дълбоко ниво какво ги движи, те получават поредната ре-травма от сериала „ама пък ми върви на кучки/на говеда”…

Когато избираме пътя на порастването, ние се научаваме да завършваме отношенията си.

Ето едно емоционално интелигентно слово (може и да е писмо) за край на връзка:

Съжалявам много, че ние не успяхме да минем през трудностите. Високо оценявам това, което се случи между нас. Ти ми беше скъп(а). Никога няма да забравя какво имаше между нас. Няма да забравя какво чувствах и как високо ценях всяка минута, прекарана с теб. Благодарна (благодарен) съм за това, колко много успях да разбера за себе си покрай теб. И да разбера какви отношения търся. Аз съм ти обиден(а) и съм ти сърдит (а), защото ти не ме чуваше.

Но аз не искам да съм завързан/а за теб с обида и гняв.
Искам да си тръгна и да те пусна. Искам да пусна гнева си и обидата.
Знам, че си направил(а) всичко, което си могъл(могла). Не се обвинявам, защото и аз направих всичко, каквото можах към този момент. Дори ако ти си очаквал(а) от мен (или аз съм очаквал(а) от себе си повече.
Съжалявам, че губя много от скъпите за мен неща – твоята близост, как миришеш, способността ти да се веселиш и да развеселяваш другите, нашите разговори, прекрасния секс…

Но не мога да остана там, където е задушно и тясно.
Това, което беше между нас е най-доброто, което можехме да сътворим заедно. На мен това ми е малко. Затова си тръгвам. Оставям ти ценността на моя опит.

Не вземам със себе си обидата, гнева, злобата и надеждата, че ти ще се промениш и ще станеш друг(а) и различен (различна). Знам, че това, няма да се случи.
Сбогом.

Когато се страхуваме от раздяла и загуби, ние се страхуваме да минем през детските страдания. Загубата на значим външен обект, от когото сме очаквали любов и приемане. И ние се страхуваме да загубим надеждата (илюзията), че този конкретен човек все пак ще ни подари такава любов и приемане, които ние още не изпитваме към себе си. А това е невъзможно.

Романтичните спомени за връзката от „розовия й период” разпалват илюзиите. Някога имаше любов, нежност, внимание, грижа…Но какво се случи?

Оставайки в тази илюзия, опитвайки се да избегнем загубата с помощта на контрол – на себе си и партньора, спирайки на половината път от страх пред болката, ние оставаме малки, безпомощни и зависими.

Когато даваме съгласието си да преживеем раздялата и всичко, което тя ще изнесе на повърхността от миналия ни опит, ние се съгласяваме на най-тежката среща. Срещата с болката и отчаянието. Ние се смиряваме с факта, че партньорът ни, на когото толкова много сме разчитали, не оправдава надеждите, които сме му възложили.

Ние съжаляваме.

Изпращаме мечтата си.

Съчувстваме си, че не сме получили това, което сме очаквали, че не сме се чувствали любими.

Прощаваме си грешките.

Прощаваме на партньора за грешките му.

Благодарни сме на него и на себе си за опита, който придобиваме в преживяването на детската болка, в която сме намирали своята ценност.

Ние продължаваме да живеем.

Източник: spisanie8.bg