“Най-важното, което трябва да направите, когато се озовете в дупка, е да спрете да копаете.” – Мери Бъфет

Обикновено правим точно обратното, нали?

Взираме се в грешката. Повтаряме ситуцията в ума си отново и отново.

Самообвиняваме се.

Слагаме се етикети, поставяме си присъди. Решаваме, че тази грешка ни определя – определя нас самите, определя и бъдещето ни. И колкото повече си го повтаряме, толкова по-безсилни се чувстваме. Може да негодуваме срещу обстоятелствата, може да обвиняваме другите за това, че са ни докарали дотук, но истината е, че виновните сме само ние. И не за това, че се намираме в това положение, а за това, че доброволно оставаме в него. Уверени в собственото си безсилие, не правим нищо, за да променим живота си. Казваме си, че е твърде късно. Че сме стигнали дъното. И че нямаме сили да се избутаме нагоре. Сами сипаме сол в раните си и не им позволяваме да заздравеят. Сами оставяме крилата ни да залинеят. Сами се отказваме от себе си, от живота, който искаме за себе си.

Нека спрем да се саботираме. Нека си дадем шанс. Нека си повярваме. Нека си простим. Нека продължим. Защото най-хубавото в живота ни очаква. От нас зависи дали ще си позволим да се пресегнем към него и да го уловим…

Подбор и коментар: Гергана Лабова

Източник: http://mostzaknigi.com