Небето, облечено в охра, се покланяше на земята на инките. Жрецът Арами извършваше своя ритуал пред Портата на Боговете. Той пазеше техните тайни и ключа за Портата.

Всеки ден идваше на това място по едно и също време, да отправи своите молитви. Вечер край огъня разказваше за прекрасната страна Пайити и за мъдростта, донесена от нейните хора.

Дъщерята на жреца стоеше всеки път като в транс и попиваше всяка дума.

– Татко, покажи ми ключа за вратата! Моля те!

– Не може, Аи! Още не си готова. Никой още не е готов – отсичаше баща ѝ.

Никой не знаеше къде е скрит ключът, съществува ли изобщо, или е част от древните легенди. Аи проследяваше понякога стария жрец, наблюдаваше странния му танц пред Портата и се чудеше дали Арами не е обладан от някой дух–веселяк. В скалата действително имаше изсечена врата, а по средата ѝ имаше овална вдлъбнатина. Едва ли има човек на Земята, който може да помръдне този огромен камък. Момичето обичаше да прекарва много време край езерото.

Наблюдаваше спокойните му води и игрите на светлината. А когато хвърлеше камъче, се удивяваше на кръговете, които се образуват и преминават един в друг. Като че образуваха тунел към друго място. Представяше си Портата на Боговете като тези кръгове и една мисъл завладя главата ѝ: „Ами ако приказките на татко не са просто легенди и старческо бръщолевене?!“

Старият Арами разказваше как в много стари времена през Портата идвали Боговете и ги научили на много неща.

„Трябва да разбера истина ли е!“ – реши буйната Аи. Тайничко проследяваше жреца, но ключа така и не виждаше. Разболя се Арами, шаманите опитваха всякакви билки и лекове. Усещайки своя край, той повика дъщеря си:

– Скъпа дъще, виждам те, когато ме наблюдаваш между скалите. Вече знаеш всички ритуали – Аи погледна виновно към земята. – Донеси ми златната чаша, с която поднасям на Инти свещеното пиво!

Момичето донесе искания съд и го подаде на жреца. Той хвана с две ръце чашата, с въртеливи движения отдели долната част и подаде златния диск на дъщеря си.

– Това е ключът, нали това търсиш – направи усилие да се усмихне и я погали по главата. – Слънцето се къпе в буйната река на твоите коси – целуна я по челото. – Знаеш какво да правиш с него.

След няколко дни старият Арами издъхна. По цял ден Аи бродеше по поляните и хълмовете, не можеше да се справи с болката. Акраш, най–доблестният воин от селото, беше влюбен в нея. Наблюдаваше я, помагаше ѝ, но нейните безкрайни разходки вече го тревожеха.

Тъмен облак беше засенчил цветната усмивка на Аи и тя не можеше да се пребори с това.

– Трябва да направиш нещо – казваше ѝ Акраш. – Мъдрият Арами вече е в Пайити и ти трябва да приемеш това.

Но тъгата по баща ѝ беше толкова силна, че не ѝ оставаше нищо друго, освен да провери златния диск отключва ли вратата към приказната страна. Възможно ли е да го види отново?!

В деня на Капак Раями Аи стана рано и вместо да отиде на празника на Слънцето, тя се отправи към Портата на Боговете. Застана пред скалата, вдигна златния диск високо към слънцето и се помоли:

– Велики Инти, ако има друга земя отвъд вратата, отведи ме там!

И постави златния диск в овалната вдлъбнатина. За един кратък момент нищо не се промени и тъкмо посегна да вземе диска обратно, наоколо се разля светлосиня светлина. Кълбовиден вихър я пое и я понесе в светъл тунел.

„Умирам ли“ – помисли си Аи и продължаваше да прекосява тунела. Изведнъж падна на земя и се огледа наоколо. Пред нея се изправяше друга врата, пазена от два сфинкса. Момичето за първи път виждаше такива каменни същества. Пристъпи плахо, докосна ги и премина през входа.

Намираше се до езеро, от което излизаше пара. Потопи ръка във водите му, те бяха ледено студени. Наоколо беше светло и зелено. Треви и цветя се разстилаха в красиви пътеки. Извори с кристална вода като че ли пееха нежна песен. Навсякъде имаше пръснати бели каменни къщи, а по средата се издигаше голяма бяла пирамида. Аи тръгна към нея, надникна вътре и беше удивена. На пода имаше кръг от бяла светлина и върху него бяха подредени дванадесет същества, изтъкани от светлина и плазма. Поклониха се на момичето, допирайки дланите си пред сърцето:

– Ела с мир!

Едно от съществата се приближи към нея и се поклони отново:

– Идвам с мир! – и ѝ посочи центъра на кръга.

Аи бавно пристъпи и застана на посоченото място. Бяла светлина се спусна върху нея от върха на пирамидата.

– Добре дошла в Пайити, Аи!

– Вие знаете името ми?!

– Арами беше наш ученик. Много добър ученик.

– Защо го оставихте да умре? Той тук ли е?

– Беше тук преди много време. Премина успешно духовно посвещение. Но вече мисията му е друга и на друго място. Ще го срещнеш отново на друго място, в друго време.

– Кои сте Вие?

– Ние сме Алхимици, на Ваш език означава Просветлени.

– Какво е това място?

– Това е нашият храм. Чуваш ли тази мелодия, която хармонизира ефира? Тук звукът предизвиква състояние на разширено съзнание, един духовен светилник. Тук можеш да останеш три дни, изправяйки се срещу своите страхове, и да чуеш гласа на твоята душа.

– Ако остана, ще видя ли баща си?

– Както казахме, ще го видиш на Вашата Земя отново, но в друго, по–ново време.

– Какви ще бъдат хората тогава?

– Ще говорят за Рай и Ад, за най–прекрасното място и земята на вечните мъки.

– А те съществуват ли?

– Раят и Адът не са места във Вашия физически свят. Те произлизат от вътрешното Ви състояние. От позицията, в която виждате живота като удоволствие или страдание.

Момичето залитна и се свлече на пода. От върха на пирамидата се спусна върху нея жълта светлина. Сребърни светлинни пръстени оградиха тялото на Аи и тя се съвзе.

– Какво е това? Какво ми направихте?

– Болестите са резултат на неравновесие в енергийните полета на човека. Хармонизирахме твоите силови полета. Тези пръстени разпределят енергиите, от които се нуждае твоето тяло. Сега те вече са в равновесие.

Момичето се заслуша в нежната мелодия на флейта, която изпълваше храма. Искаше да я запечата в съзнанието си за дълго време. Затвори очи и получи видение. Беше отново на нейната Земя, но в друго време. Хората бяха странно облечени, навсякъде имаше високи постройки, а в небето летяха огромни метални птици.

– Боинг 777, готови ли сте за излитане?

– Тук Боинг 777, готови сър!

Видя как металната птица се понесе във въздуха, в корема ѝ имаше много хора. Вероятно тя трябваше да ги пренесе над водата, която се виждаше отдолу. Изведнъж видя дълбоко във водата бяла светлина. Птицата летеше, а светлинен вихър вече се беше устремил към нея. В момента, в който я достигна, металната птица и хората изчезнаха и Аи се събуди от този сън.

– Какво стана, какво беше това?

– На Вашата Земя направихме храм, подобен на този. В центъра на храма поставихме платформа от два кръстосани триъгълника от червен гранит, а върху тях – огромен кристал. От горната му страна излизаше бяла светлина, която се издигаше към върха на храма. Чрез този кристал се свързвахме с по–високите измерения. Но всичко от Вашия физически свят, което бива докоснато от тази светлина, се дематериализира. Във времето, когато се изпълни твоето видение, този кристал ще се активира и храмът отново ще изплува от водата. Тогава ще срещнеш отново баща си.

– Как да живея дотогава?!

– Имаш любовта на Акраш. Любовта дава живот на безжизненото. Пали огън и в студено сърце, носи надежда и топлина. Любовта е богатството на човешката душа. Отдай се на тази любов! Всички сме пътешественици, които пътуват към дома. Често искате да премахнете страданията, а те са изпитание. Всяко страдание е увертюра към любовта! Ние ти дадохме равновесие. Поддържай го в мислите и чувствата си и ще бъдеш щастлива. Щастието е хармония!

Съзнанието на Аи се замъгли, само мелодията на флейта звучеше в главата ѝ. Събуди се на поляната пред Портата. Погледна към овалната вдлъбнатина, но златния диск го нямаше. Опита се да стане и видя подадената силна ръка на Акраш.

– Търсих те. Сънувах много мъчителен сън – изгубвах те и те намирах, и пак те изгубвах.

– Тук съм – усмихна се Аи и се изправи срещу него. Погледна в тъмните му очи: – Винаги ме намирай! Чуваш ли?!Не ме оставяй дълго сама. Където и да съм, на всяко място и във всяко време, ще те чакам…

–––––

Това е прекрасният разказ на Катя Вангелова от град Варна. Тя ни пише, че има издадени две книги и множество публикации.

Изглежда, Налиша – Пазителката на Златния лъч, на Снежана Атанасова вдъхнови творците у вас.

Източник: http://megavselena.bg