„Всяка култура си има своето детство, младост, възмъжаване и остаряване“.
Освалд Шпенглер. 

В изучаването на човешкото поведение не бива да се ограничаваме в пространството на собствената си страна. Изучаването на традициите и ценностите, характерни за другите култури е от съществено значение за пълноценното ни разбиране на личността.

Понятието „култура” обобщава много от основните влияния, въздействащи върху човешкото поведение, основата за Аза и груповата идентичност на хората. Също като много други сложни понятия, изучавани от психолозите, като личност, интелигентност, абнормално поведение, нито една дефиниция на понятието „култура” не е общо приета. Според една от теориите думата култура произлиза от латинския корен colere (обитавам, култивирам или почитам) или според друго разбиране от cult и ur (преклонение към светлината).

ЮНЕСКО дава своята дефиниция за култура по следния начин:

Зигмунд Фройд от своя страна казва, че-„…думата „култура“ характеризира цялата сума от успехи и начинания, с които човешкият род се е отдалечил от животинските ни предшественици, и която служи за две цели: за защита на хората от природата и за регулиране на човешките взаимоотношения.“

Определението за понятието „комуникацията“ гласи, че тя представлява размяна на съобщения между партньори. Предаване на информация от човек на човек. Комуникационният процес включва ситуация, в която имаме говорител, послание и слушател. В тази ситуация поведението на едното лице влияе върху другото. Тя бива вербална и невербална.

През 1872г. Чарлз Дарвин, правейки технично изследване на езика на тялото, пръв полага началото на изучаването на мимическите изражения и на езика на тялото. От тогава, до ден днешен учените са забелязали и регистрирали над един милион сигнали и несловесни знаци.

Несловесният аспект на общуването започва да се изучава в края на XX век, когато през 1970г. Дилиус Фаст, американска антроположка, публикува книга посветена на езика на тялото.

Повече от две трети от цялата комуникация между хората е невербална. Албърт Михръбън определя още по-точно тази закономерност, а именно, че цялостното послание предавано при общуването, е съставено от около 7% словестна част ( само думи), 38% гласова част (тон на гласа, интонация и съпътстващи звуци) и 55% несловесна част (мимика, жестове, пози). Това съотношение илюстрира изключителното значение на невербалното общуване като форма на предаване на емоционални съдържания между хората.

Съществува обаче уловка, така както има универсални и общоприети невербални мимики, жестове и пози, така съществуват и много такива, които се разбират по различен начин в различните култури. Това е така, защото невербалното общуване е културно детерминирано.

Пътуващите в чужбина понякога предполагат, че могат да разчитат на пантомима или жестове, когато не знаят езика, но този подход крие много потенциални капани. Езикът на жестовете далеч не е универсален, употребата им варира в различните култури.

Всичко – от разстоянието между хората при разговор до гледането в очите, от значението на щракането с пръсти до кимането, се определя от народностната култура.

Невербалната комуникация се разглежда като сложна структура от десет елемента. Тези елементи трябва да се тълкуват във взаимовръзка и взаимназависимост и културна детерминираност, в противен случай смисловото им значение може да се изопачи. Те са:

• Телесен контакт ръкуване, потупване по рамото, хващане за ръка;
• Отстояние ( дистанция);
• Ориентация- на поглед, телесна позиция;
• Индивидуални особености – дрехи, физика, прическа;
• Поза;
• Движения на главата;
• Фациална експресия ( движение на мускулите на лицето);
• Жестове на ръцете, главата и тялото;
• Поглед;
• Невербални елементи на говора- емоционалното ниво на речта, тон и сила на гласа и други звуци.

Авторът на много популярни книги по невербална комуникация д-р Д. Леви определя четири типа жестове в зависимост от предназначението им.

Първият тип жестове са жестове от  типа символи. Към тях се отнасят жестове с  достатъчно често разпространение в  много страни в света например американският символ “OK”,(палецът и показалецът, свити в кръгче, останалите три пръста-разперени), който означава всичко е наред, всичко е хубаво.  Но, въпреки че този жест е по-разпространен, той не е общоприет. В Бразилия, Южна Италия и Гърция този знак се приема за вулгарен и оскърбителен. В някои части на бившия Съветски съюз и Германия – просташки, в Япония означава пари, а в Южна Франция означава “нула” или “не важи”. Други подобни жестове са: Кръстосаните два пръста. В САЩ и Европа означава “Желая ти късмет!” или “Стискай ми палци!”, докато в Парагвай, обаче, е обиден. Знакът на победата “Виктория”, може да има обидно значение в Австралия и Британия, особено ако е направен с дланта, насочена към събеседника, тогава този знак означава “Изчезвай!” или нещо още по-грубо и презрително.

Други жестове символи са още повече ограничени в рамките на една или друга култура или местност, при това тяхната специфичност може да се проявява двояко. На първо място за обозначаването на кое да е понятие в една култура може да бъде определен символ, в това време от друга –подобен символ отсъства навсякъде. Така в Арабските страни прокарването на нокътя на показалеца по зъбите означава ограничени финансови възможности. На второ място националната специфика се проявява в това, че в различни култури се използват различни жестове – символи за обозначаване на едни  и същи близки понятия. В частност за това, да се покаже самоубийство  или подобно действие, решение и т.н , американците и европейците   приближават един или два пръста към главата, като че ли показват пистолет. В аналогичния случай жителите на Папуа и Нова Гвинея прекарват ръка по гърлото, а японците правят енергични движения на ръката,  свита в юмрук.

Вторият тип са  жестове – илюстрации, използвани за пояснение  на казаното. С помощта на такъв жест  се усилва този или онзи момент  на съобщението, ключовите моменти на беседата се подчертават  и в резултат по-лесно се запомнят. Най-типичен пример за това служи указанието с насочването на ръката. Интензитетът на жестикулирането зависи от темперамента.

Третата група представляват жестове – регулатори. Те играят много важна роля в началото и края на беседата. Един от тези жестове е ръкостискането. Това е традиционна и древна форма на поздрав. В деловите среди ръкостискането се използва не само при приветствие, но и като символ при приключване на съглашенията, знак на уважение и доверие в партньора. Ръкуването обаче трябва да е съобразено, както с индивидуалните особености – ранга, пола на партньора, така и с културата и традициите. Така например при посещение в ислямска страна на дамите не се подава ръка и мъжете не се ръкуват с тях, но ако същите дами отидат в Испания, те трябва не само да се ръкуват, но и седем пъти да раздрусат ръцете си при ръкостискането, с който и да е партньор. Освен ръкостискането в тази група се включват и всички физически контакти, които могат да се осъществят по време на разговор и разбира се отново има огромни културни разлики. Латиноамериканските делови мъже са горещи любители на докосването на събеседниците. Навярно това следва да се обяснява с техния темперамент и енергичност. Изследванията сочат, че за половин час бразилските посредници докосват средно 5 пъти своите партньори, докато за същото време американските или пък японските бизнесмени не го правят нито веднъж. Ако тази културна отлика не се познава добре, в процеса на деловото общуване биха могли да възникнат търкания, да се повиши напрежението, нервите да се изопнат щом – примерно – японският мениджър не съобрази, че това всъщност е нормалното поведение на бразилския му колега. Гледането в очите при различните култури също е съвсем неуеднаквено. Изследванията са твърде показателни за контрастите: в продължение на 10 минути бразилците поглеждат в лицето на събеседниците си пет пъти, японците – един, а американците–три   пъти.

Четвъртата – последна група представляват жестове адаптатори, съпровождащи обичайно наши чувства и емоции. Те напомнят детски реакции и се проявяват в ситуации на стрес, на вълнение, стават първите признаци на преживяното. Така, ако човек е разстроен може да мачка парче от ухото или от дрехата, а в затруднени ситуации да се почесва по тила. И тук обаче в различните култури жестовете адаптатори се използват и възприемат различно. Например високо повдигнатите вежди на европееца говорят за учудване, докато китаеца възприема това за сърдене. Ако французин, немец или италианец счита някоя идея за глупава, изразително се чука по главата. Почукване по челото от англичанин или испанец означава, че е доволен от себе си. Българинът също по този начин подчертава наличието на сериозно сиво вещество в черепната си кутия. В зависимост от контекста на общуването, този жест при българина би могъл да означава и точно обратното. Щракането с пръсти на много места се използва, за да изрази радост, доволство. Във Франция и Белгия обаче щракането с пръстите на двете ръце има вулгарно значение.

Това е една съвсем малка част от културните различия при невербалното общуване и то предимно от света на жестовете. Несловесната комуникация, обаче, включва в себе си още много други елементи от съществено значение за разбирането между хората от различните националности – точността, облеклото и ред други. Дори подаръците трябва да се съобразени със съответната култура. Например, изключително неподходящ подарък за китаец е часовникът, той би го приел с оскърбление. Не бива да се подаряват остри предмети в Япония (японците ги свързват със сепуко), а в азиатските страни символиката има огромно значение. Японците не обичат да получават подарък, състоящ се от четири или девет части, тъй като според тяхната култура числата четири и девет носят нещастие. За сметка на това чифтът носи късмет.

Междукултурните различия при невербалното общуване се дължат на историята, на традициите, на „темперамента” на съответната страна и е една сложна и интересна система от знаци. За да успеем да се приобщим към дадена националност, не е достатъчно да научим само езика, необходимо е да опознаем и несловесната уникалност на култура й.

Автор: Емилия Сотирова

Използвана литература:

Енциклопедия „ Психология”, издателство „ наука и изкуство”, София, 1998; „ Невербална комуникация”, методическо помагало за психолога, София, 2002; интернет

Източник: https://sovapsychologist.com