Щастливата връзка е от двама щастливи човека. А всеки щастлив човек знае какво е важно за него, какви са ценностите му. Когато започваме връзка, е много важно партньорът да има сходни с нашите ценности или поне да са съвместими.
Например за мен, ценности са работата ми, пътуванията, разходките сред природата, образованието и себеусъвършенстването. Това значи, че не бих могла да съм с мъж, който не уважава работата ми и времето, което ми е необходимо за нея, който не обича да пътува или не проумява що е то личностно развитие.
Представете си, че срещна партньор и той има следната ценностна система – мъжът работи активно, а жената е домакиня или работи НЕважна работа, през уикендите му е приятно да си стои вкъщи и да си почива, не му допада да отделя от семейния бюджет за пътувания или семинари – за него това са пари на вятъра. Не бих могла да имам връзка с този мъж, не защото е лош човек, а защото имаме напълно несъвместими ценности. А разпределянето на семейния бюджет следва ценностите… Различните ценности са сигурна рецепта за скандали за пари.
Една важна тема за двойките е – ще имаме ли деца? А как ще възпитаваме тези деца?С бившия ми съпруг имахме доста съвсем битови различия, които направиха връзката ни невъзможна – аз исках да лекувам детето с хомеопатия и добавки, а той – с антибиотици и класически лекарства, аз обичам да ставам рано и да излизам на разходка с детето, той обича да спи до много късно през уикенда и отпуските, аз обядвам в 13 ч. и вечерям в 19 ч., той обядва в 15 ч. и вечеря в 21 ч., той се забавлява в нощни клубове, аз предпочитам вечеря с приятели в тих ресторант. Не се сетихме да изговорим тези неща преди да се оженим и да имаме дете… и всичко приключи с развод!
Разбира се, някои ценности могат да се договорят – има такива, които сме склонни да жертваме заради връзката, но има и такива, за които сме категорични. Нормално е и трябва да имаме ценности, НЕ подлежащи на договаряне, защото ако се откажем от тях, вече не сме себе си.
За мен НЕ подлежащи на договаряне ценности са децата, работата ми, семинарите и пътуванията. Но пък мога на намаля броя часове работа, за да сготвя на съпруга ми, тъй като за него домашно приготвената храна е ценност, мога да намаля броя на пътуванията, защото негова ценност е да има свободни пари да инвестира в бизнеса ни, също мога да се откажа от ценността ми да е винаги идеално подредено, тъй като това не е ценност за мъжа ми, а аз не успявам сама. Той пък води детето на спорт, гледа го, когато работя по-интензивно, помага ми и с домакинската работа, съгласен е един-два дни в седмицата да вечеряме навън или да поръчаме храна, за да не готвя всеки ден.
За някои неща просто си приличаме – ставаме рано, обичаме разходки, обожаваме да караме ски, новатори сме, обичаме деца, обичаме да помагаме. Другото сме го договорили. А където не се срещаме, си даваме свобода – той гледа криминален филм, аз романтична комедия в другата стая, той ходи за риба, аз поемам задачите му за деня в общия ни бизнес. Ако на мен ми се прави нещо конкретно, а на него не, каня приятелка да ме придружи.
Понякога ме питат дали това даване на свобода не стимулира отчуждението във връзката. Категорично не, дори сближава емоционално партньорите. Но има едно условие – съвместните ни занимания трябва да са повече от тези, които всеки си прави сам. Във връзките, където има много свобода и самосиндикални занимания, дори да няма спорове, започва да липсва близостта. Рано или късно поне единият среща друг човек, когото усеща близък и се чувства привлечен от него.
От личен опит ще ви кажа, че въпросът с ценностите не е лесна работа. Да осъзная важността му, ми струваше един провален брак (и две сериозни връзки преди това), както и спорове със сегашния ми съпруг, докато хармонизирам нещата. Но научих три важни неща:
1. Ако правим нещо за другия, трябва да е с любов, не по принуда и за да демонстрираме колко мислим за него. Ако ще жертваме нещо заради другия от позицията на мъченик и с растящо огорчение вътре в нас, няма никакъв смисъл да го правим. В този случай е по-добре да си държим на своето. Ако не действаме с любов, започваме да трупаме гняв към другия, да мерим дали той прави точно толкова за нас. А да мериш любовта е невъзможно… в любовта няма числа и бройки, които делиш на две. Един ден неминуемо избухваме, ако нямаме куража да избухнем, то огорчението ни разболява.
2. Няма нищо по-глупаво от това да мислим, че ако другият ни обича, той би трябвало да разпознава нашите ценности и да се съобразява с тях. Познато ли ви е това: „Ако той ме обича, щеше да се сети да ме изведе на вечеря!“, „Ако ме обича, щеше да вземе детето от градина, защото днес имам много работа!“, „Ако ме обича, щеше той да измие чиниите, вижда колко съм уморена!“ Ние чакаме тези действия като доказателство за любовта на другия, подлагаме го на тест и проверка. Никой не издържа на тези проверки, дори и най-обичащият партньор. Любовта ни носи много дарове, но не и способността да четем мисли. Дори любимият да има огромно желание, може да не се сети какво искаме. Със сигурност ви се е случвало да направите нещо добро за някого с пълна убеденост и той да възрази, че не е искал подобно нещо. Всеки вижда реалността през собствените си призми и филтри и ценностите са точно такъв филтър. Затова за тях трябва да се говори.
3. Основната причина да не изказваме ценностите си на глас е дълбоката ни неувереност и чувство за малоценност. Мислене от типа – ако кажа истината за себе си, той ще ме напусне, защото не съм достойна за любов такава, каквато съм. Най-често тези мисли не са съзнателни, те са подсъзнателни и прозират през поведението ни – карат ни да се свиваме и да се съобразяваме с чуждите желания, затварят ни устата, когато искаме да изкажем ясно желанията си, изискват от нас да проверяваме колко ни обичат. Един глас вътре в нас казва: „Коя си ти, че да казваш какво искаш, камо ли да искаш другите да се съобразяват!“ Подчиняваме се на този глас, а цялото ни същество копнее за любов, за хармония и удовлетворени желания.
Когато кажем ценностите си на глас с пълна увереност в себе си, се случва магия – другият ги чува и признава важността им, после казва своите. Защо да не изслушаш партньора, ако след това ще споделиш какво ти би искал от връзката?
Ако най-важните ни ценности се срещнат и отстъпим за другите с любов, вече имаме стабилна основа на връзката. Ако най-важните ценности са различни, то и без друго връзката е обречена – няма смисъл да си губим времето и да агонизираме. Колкото на по-ранен етап от отношенията се договорим, толкова по-добре. Но дори да имате 20 годишен брак, също го направете! Ако големите ни желания са удовлетворени, ние сме готови да отстъпим или да сме търпеливи за по-малките. А когато големите ни желания са спотаени в нас за дълго време и не смеем да ги изкажем, трупаме толкова гняв, че започваме да се фиксираме и в най-незначителното желание и така се въртим в омагьосан кръг – нито ние отстъпваме, нито партньорът.
От къде да започнем? От уточняването на нашите собствени ценности. После е нужно да отделим НЕ подлежащи на договаряне ценности. Търсим партньор, който има същите НЕ подлежащи на договаряне ценности или поне повечето съвпадат, а останалите не влизат в конфликт с нашите. Така имаме връзка и едновременно сме верни на себе си, а това е единствената възможност да сме щастливи в любовта.
Автор: Ирина Вълчева-Кръстева
Източник: http://djavarava.com