Тази сутрин, тя се събуди с болки в гърба и умора, налегнала душата ѝ. Хубавото бе, че хонорарът от миналата нощ ще я спаси от глада за седмица. Не обичаше “професията” си, но с нея можеше да помогне на сестра си и лечението ѝ на рака. Със същия този хонорар, тя плащаше битовите си сметки, задоволяваше физиологичните нужди на семейството (което се състоеше от баща алкохолик, майка шизофреничка и онкологично болна сестра, в терминален стадий), успяваше да закупи нужните ѝ бумаги за университета и заплащаше семестрите си. Тя харчеше за всичко и за всеки един от тях.
С този хонорар, изкаран лежейки под потни, алчни и деформирани мъжки фигури. Всяка вечер жертваше тялото си, в името на общото
семейно благо. Въпреки, че не им бе длъжна, но го правеше.
Нямаше да се откаже.

Тя е проститука.
Тя е и човек.
***
Тази неделя вечер, той не успя да се помръдне. Отново усети неуспеха. Краката му все не усещаха импулс от мозъка, не усещаха желанието му, да ги раздвижи пак. Но той знаеше, че му е нужна още вяра, за да сътвори чудото. Упражняваше се вече година и половина за този заветен момент. Да ходи на двата си собствени крака.

Вече започваше да се обезверява. Гаснеше искрата на обнадеждението ден след ден, провал след провал. Съсипан, на всеки следващ път, той захвърляше с яд възглавниците по пода и падаше по глава от болничното легло. С идеята да не се събуди повече.

Уви не му се получи. Докато един ден не видя колко по-състарена и уморена бе майка му, която бе най-силната му опора. Майка му, чийто живот бе оставен на заден план, заради неговия собствен. Майка му, която беше там. Винаги плътно до него.

И той нямаше да се откаже.

Той е инвалид.
Той е и човек
***
Границите между хората са огромни. Докато едни успяват да изживеят дните си по най-добрия начин, независимо в какви ситуации се намират, други никога не съзират красотата на живота си. И умират в тъмнина.
***
Когато се научиш да цениш болките на хората, спираш да бъдеш егоист и интригант, спираш да се нуждеш от постоянно внимание. Когато успееш да провървиш техните пътища, с техните обувки, може би ще разбереш за частици от тяхната агония. Но никога напълно.

Затова спри да съдиш онова, което няма как напълно да разбереш.

Приемай хората такива, каквито са се докоснали до теб. Без да питаш защо имат този или онзи белег. Те сами ще ти покажат защо, когато трябва (и ако ти си заслужиш доверието им). И когато ти също изложиш белезите по душата ти пред тях.

Бъди истински.

Никой не се е родил, за да съди.

А да приема.

И да бъде приеман.

Автор: Яница Илиева