Често сме чували следното: „Моето дете е добро по математика, но никак не му се отдават изкуствата и аз не го натискам. Важно е да му върви математиката.“

А колко задни чинове в кабинетите по физика са се превърнали в шедьоври от рисунките на полузаспали ученици. Със сигурност знаем и към кои спадаме самите ние – към логичните или артистичните натури.

Трети пък са толкова добри в компютърните технологии, че от малки започват да създават сложни програми и кодове, които повечето от нас не разбират. Как да помогнем на нашето дете да бъде креативно, изобретателно и иновативно, без значение от сферата на талантите му? И защо това би му послужило при сблъскването с бъдещи проблеми и тяхното решаване?

Много деца могат да смятат до десет на пръстчета още преди да отидат в предучилищна. Имат голям набор от думички и могат да рисуват разнообразни форми.

Какво се случва обаче, когато започнат да пишат в разчертани тетрадки и за всяко криво ченгелче биват карани да преписват всичко наново? Когато човек не се рисува „така“, а с числата се играе по строги и скучни правила? Въпреки добрите си намерения и отговорности към обществото, ние поставяме въображението им в граници. Уеднаквяваме ги, стандартизираме и стереотипизираме. А отличен получават само тези, които се справят най-добре по тези точно определени критерии.

На децата им доскучава. Често срещано е групирането на отегчени четвъртокласници , които с невиждана мотивация бойкотират всеки опит на предметите в училище да грабнат вниманието им. Едни „мразят“ изобразителното изкуство, защото учителката им винаги е на мнение, че не се стараят достатъчно. Други „не понасят“ алгебрата, защото е скучна, трудна и рядко разбират от първия пример. А трети смятат, че биологията е безполезна и използват час по трудово да се наспят. Какво се случва с детското развитие през този важен период и как бихме обяснили това явление в училищата?

В периода от 6 – 7 годишна възраст до началото на пубертета се формира чувството за компетентност. Колкото по-вещо се чувства детето в някоя област, толкова по-усърдно и с желание ще го прави. Важен елемент от изграждането на трудолюбието в човек е родителската позитивна подкрепа, която може да се изрази с: „ Браво, колко хубаво и гладко четеш! Ти си страхотен!“, „ Толкова прекрасна рисунка си нарисувала, ти си истински художник!“ или „ Изрязваш кръгчетата перфектно, толкова си прецизен! Браво!“. Често децата не чуват такива похвали в точното време, което деформира представите за тяхната компетентност. Например:

• Похвалваме го, когато сме пред хора, но в къщи сме перфекционисти и изискваме отлично или нищо.
• След изпълнената задача не реагираме (не сме вкъщи, занимаваме се със своя работа, разсеяни сме), а похвалата идва, за да утеши тъжното вече дете.
• Не използваме такива утвърждаващи твърдения пред детето, но защитаваме неговата значимост пред тези, които я оспорват – учители, съседи и други.

Когато детето няма насока и потвърждение, че върши важните за него неща правилно – на негова помощ ще се притекат технологиите и в частност мобилните и компютърните игри. Забележете сходствата между методите на „зарибяване“ и развиването на чувство на компетентност:

• В почти всяка игра се качва ниво при определени постижения. Първото винаги е най-лесно, а всяко следващо се усложнява заедно с изискванията за умения да го направиш. Когато играем с малкото дете, ние първо му предоставяме най-простите форми и постепенно ги усложняваме: дървените кубчета се превръщат в Лего, драсканиците и завъртулките – в думи, смятането на пръстчета – в сметало и т.н. Така детето развива увереност в своите постижения, тъй като нагледно му се показва от къде е тръгнал ( „Преди една година не познаваше нотите, а сега вече свириш по тях!“ или „Уау, как мина 26-то ниво, аз вече три дена не мога! Много си добър“).
• Похвалите присъстват във ВСЯКА игра. Проверете, ако не Ви се вярва. Често, те биват изписвани и върху екрана и изговорени, за да се запечатат по-лесно в детското съзнание или биват преобразени под формата на награди, ценни части и бонус точки. Така че, ако детето ви играе една игра необикновено дълго време, забележете честотата на „ Отлично“, „WOW”, „Ти си върхът“, „Невероятно“, „Нов рекорд“. Езикът няма значение, похвалите се усещат дори и на подсъзнателно ниво.
• Забелязвали ли сте скупчените, един върху друг малчугани, които развълнувано подвикват на този, който е в средата? Най-често той държи телефон. Сто процента играе игра.

Социалният фактор е един от най-силните детерминанти на развитието на чувството за компетентност. В почти всяка игра има шанс да играеш с приятел или да разбереш на кое място си в класация. Така разбираш точно колко си добър в нещото, което правиш.

Случвало ли Ви се е да видите такава купчина, но около дете, което рисува рисунка и то – много добре? Да, нали? Това е така, точно поради тази причина. Каквото и да е, щом го правиш добре – ще натрупаш последователи или просто наблюдатели.

В днешно време децата, които са добри в игрите и го знаят (защото условията от предните точки са вече покрити), с удоволствие го правят. Чувстват се можещи, силни и КОМПЕТЕНТНИ. Те могат да дават съвети на приятелчетата си как да стигнат до 50-то ниво. И могат да го ДОКАЖАТ нагледно пред тях. Защото са се УПРАЖНЯВАЛИ дълго време. И защото са получили достатъчно ПОХВАЛИ, че се справят отлично.

Важно е да знаем, че ако това бъде възпрепятствано се развива противоположното чувство, което е причината за множество личностни и социални конфликти в бъдеще – а именно комплексът за малоценност. Детето, не изградило в себе си любов към труда и постиженията си от него, страда от липса на увереност и значимост в областта на своята дейност, както в училище, така и сред своите приятели.

Ако малчуганът не набляга върху сложната материя на математиката, представя се слабо на контролни и с нежелание, бавно и безрадостно пристъпва към домашните – то Вие имате перфектния пример за чувство за ниска компетентност и нейните проявления. То знае, че се справя лошо, има нужда от съвет и помощ, доказва го на всеки изпит и не очаква похвала за постиженията си. Как тогава родителите му могат да възродят пламъка и желанието в тяхното „отвратено от математиката“ дете? Чрез реинтегриране на чувството му за гордост и увереност в тази област. Това става чрез похвали именно от тях. Когато го правят редовно и заслужено, детето ще започне да променя отношението си към неприятното занимание. Наблягането на добрите решения, които е взело, например когато решава домашни, създава позитивно чувство, което при следващата домашна, ако бъде потвърдено, то при петата и шестата вече ще бъде реалност и няма да има нужда от допълнителна подкрепа от родителите. Такива похвали могат да бъдат: „Колко гладко прочете условието на задачата!“, „Как красиво изрисува цифрите!“, „С умножението се справяш отлично!“, „Мисля, че ставаш все по-добър с всеки изминал ден!“, „Да знаеш, така бързо реши задачата, че май математиката много ти върви!“.

Целта е детето да свърже математиката със зона на лични успехи, гордост, увереност, значимост. Така при следващи успехи, то ще знае, че неговата личност и усърдие са причината за тези успехи. Все по-неплахо ще се заема с домашните и с контролните, тъй като това ще му носи позитивни чувства. Това може да се приложи за всички предмети в училище, по които детето изпитва затруднения или всякакви дейности, които намира за непосилни, неприятни. Важното е да знае, че има някой, който вярва в него и че този някой е зад гърба му винаги, когато има нужда от подкрепа. Защо изграждането на чувството за компетентност е толкова важно за развитието на творческото светоусещане у децата?

За да се наречеш творец – ти трябва да бъдеш свободен. Да можеш да се издигнеш над ума и ограниченията му и да създадеш нещо твое, нещо ново. Когато са малки, децата използват всичко, до което се докоснат, за да разберат какво е то, какво могат да направят със него и са искрено удивени и щастливи от новите си открития. Забавляват се с разнообразните форми, намират им нови приложения и с желание показват на всички своите постижения. Главен виновник за това поведение на малките деца е любопитството в най-висша и позитивна форма. С течение на времето това любопитство започва да се ограничава до нещата, които детето обича и най-много предпочита да прави – т.е. отсява любимите от нелюбимите си занимания. А към кое нещо ще изпитва искрена сладост от правенето му? От това, което знае, че върши и му се отдава най-добре. Това, в което е най-компетентно.

Когато порасналият млад човек знае, че с усърдие, положителна нагласа и щипка любопитство може да преобразува всеки проблем в предизвикателство – той се превръща в творец. Да си уверен в способностите си да посрещнеш трудностите, че всичко зависи от теб и отношението ти към тях е следствието на изграденото от 6 – 7 до 11 – 12 годишна възраст трудолюбие. Развитието на въображението и усложняването на мисловната дейност са важни условия за подобряването на креативността, която би подсилила нестандартният и иновативен подход към живота.

Според великият психолог Ерик Ериксън чувството за идентичност в този период приема формата на израза “Аз съм това, което съм научил”. Ако ние научим нашите деца да бъдат творци и да подхождат без страх и притеснения към трудностите – ще ги освободим от ограниченията и ще им дадем жизненоважен ресурс, който ще им бъде много полезен в бъдещето! Но най-важното, което ще получат го е казал Антон Чехов:
„Който е изпитал насладата от творчеството, за него не съществуват други наслади.“ Защото не е нужно да си художник или музикант, за да „ти се отдава“ да си креативен.

И вие, скъпи родители, сте най-важната съставка в тази творческа рецепта!
За един по-творчески и светъл детски свят!

Източник: https://psiholozi.com