Съвременният човек винаги има очаквания. Консуматорският подход, който се е наложил в Западната култура, към която принадлежим и ние  (за разлика от принципите на Източната култура), прави разочарованието от неоправданите очаквания обичайно състояние. С него никога не свикваме, но винаги ожесточено повтаряме.

Всяка област от живота, в която сме инвестирали време, енергия и знания (деца, партньор, професия, хоби, себе си), е свързана с очаквания.

Трудно ми е да се съглася с хора, които казват, че нямат очаквания. Освен ако не са в депресия. Дори депресивните хора имат очаквания – че нищо няма да им помогне, че никога няма да си възродят интереса към живота.

Теориите в духовните учения, които подкрепят идеята да нямаш очаквания, да пуснеш всичко и да не се привързваш, са добра гледна точка, но само ако имаме необходимия житейски опит и нагласа.

Защото всеки следва свой уникален ход на развитие и сам трябва да си създаде лична концепция за любовта, смъртта, прошката, очакванията, вината, с която да живее в мир. Но докато стигне до нея, човек трябва да мине през нивата на ревността, съмнението, завистта, да се обезцени, за да достигне до високите нива на оптимална лична стойност. Това не винаги се случва, но се случва. Едва тогава може да се тиражира идеята Да нямаш очаквания.

Самозаблудата изтощава, а да се опитваме да нямаме очаквания е най-голямата заявка на Страха – Няма да очаквам, за да не бъда наранен.

Светът се движи, благодарение на очакванията. Да очакваме нещо от себе си или от другите, ни движи. Провокираш себе си докъде можеш да стигнеш, дали ще се оправдаят очакванията ти, дали ще се разбият, или ще бъдат надминати.

Това е пътят, по който минават научните открития. И личните.

Сблъсъкът на очакванията

Очакванията не се пораждат от нищото. Очакванията са сложни структури, изградени в ранна детска възраст. Детето научава, че когато се държи според очакванията на родителите си, получава определен вид грижа. Когато е послушно, го очаква приятна емоция, когато не е – негативна. То се научава как да се държи, за да бъде харесано, обичано, оценено – според семейния модел. Обърнете внимание –  според семейния модел, в който е родено. Според правилата и критериите на неговото семейство за добро и лошо, красиво и грозно, умно и глупаво, почтено и непочтено. Затова и очакванията на хората един към друг в по-късен етап се разминават.

Очакваме хората да ни харесват или ненавиждат, да ни приемат или отхвърлят. Очакваме да успяваме или да се проваляме. Според чии критерии? Според критериите, които са функционирали в семейната ни среда.

Очакванията могат да бъдат реалистични и нереалистични, външни (във връзка с други хора) и вътрешни (във връзка със себе си).

Често човек има очаквания, когато е получил някакво послание. Начинът, по който го интерпретира е от основно значение. Това е един от аспектите, с които се занимава когнитивната психология – на базата на какви мисли тълкуваме ситуацията, как мислим за себе си в този момент. Не как мислим за другия, а за себе си.

Когато посланието бъде разтълкувано „правилно“ /т.е базовите ни модели съвпаднат/, са налице безпроблемни взаимоотношения – Моите нужди съвпадат с твоите нужди.

Когато обаче се „загубим в превода“,  идват разочарованията.

Безсмислено е да се борим да нямаме очаквания. По-практично и здравословно е да се замислим какво ни показват.

Често очакванията се бъркат с надеждата и забравяме другата им страна – когато очакваме, че нещо негативно ще се случи. Когато то не се оправдае, бързо замитаме това негативно очакване. Фокусираме се върху това, че ни се е разминало или че сме преживели неочаквано нещо хубаво – сякаш по подразбиране, защото ни се полага. Да, полага ни се. Но също така ни се полага и разочарованието от непотвърдените ни очаквания, за които трябва да поемем отговорност.

Когато не отговорят на нашите очаквания, можем да поемем отговорност към собствените си преживявания.

Когато не отговорим на нечии очаквания, можем да проявим разбиране към неговите преживявания.

Какво показват очакванията ни

В психичния ни свят всяко състояние има своя специфична функция. Тя е насочена само и единствено към нас самите. Другият е само катализатор, чрез който да разберем още нещо за себе си.

Зад всяко наше очакване се крие определена наша потребност.

Ако до вчера се е отговаряло на дадено наше очакване, много вероятно е днес тази наша потребност вече да не може да бъде обслужвана по този начин, но на механичен принцип очаква да бъде задоволена. Тук е моментът да се запитаме – по какъв друг начин мога да се грижа за нея или необходима ли ми е на този етап?

Да си зададем въпросите:

Защо съм очаквал/а определено поведение или резултат? Колко силно преживявам разочарованието? В друга ситуация преживявал/а ли съм същата емоция?

Отговорите на тези въпроси ще осветят някакъв наш дефицит, нещо, което към момента липсва в живота ни.

Тези отговори са свързани с нивата на нашата самооценка, мотивация, убеждения.

Разочарованието идва, за да покаже, че е нужна корекция. Не я ли направим, то се превръща в хронично. Или както казва Дюи от сериала „Малкълм“ – „ Не очаквам нищо и пак съм разочарован“.

Източник: https://psiholozi.com