Нашата първа домашна среда може да оформи нашата личност и самочувствие.

КЛЮЧОВИ ТОЧКИ

• Нашите родители са нашите първи примери за взаимоотношения и как да се отнасяме към другите.
• Ако нашите основни взаимоотношения са били нездравословни, това може да ни накара да повторим тези поведения.
• Осъзнаването на себе си и предприемането на стъпки за промяна ще помогне да се преодолеят нездравословните модели.

Източник: StockSnap/Pixabay

Тъй като се раждаме като празен лист, нашата първа домашна среда до голяма степен оформя основата на това кои сме ние индивидуално. Тази среда допринася за нашата личност и усещането ни за себе си, както и за това какви ставаме във взаимоотношенията.

Ако наблюдаваме как възрастните в нашата домашна среда провеждат здравословни взаимодействия, ние имитираме тези начини на взаимодействие с другите. Гледането на възрастните в дома да се справят с конфликта по здравословен и конструктивен начин учи децата да правят същото с връстниците си, а по-късно и в собствените си партньорства.

Въпреки това, ако по пътя сме преживели травма в нашите основни взаимоотношения или сме наблюдавали дисфункционални модели между нашите болногледачи, това вероятно е повлияло на нашата способност (или неспособност) да формираме здравословна комуникация, нашата способност (или неспособност) да разрешаваме конфликти и как се отнасяме към други.

За тези от нас, които са израснали в нефункциониращи домове, повечето от родителите ни са преживели собствената си травма и често са се сблъсквали със собствените си демони, докато са отглеждали деца. Мнозина са живели във времена, преди разговорите за травма да са станали по-нормализирани или в дом, където тези разговори са били неодобрени. Без лукса на разбиране или съпричастност много хора не знаят, че реагират от нездравословно място, а само че реакцията им има смисъл в момента.

Все пак това знание и разбиране не винаги го прави по-лесно. В книгата си от 2014 г. Running on Empty, Overcome Your Childhood Emotional Neglect , Jonice Webb пише, че повечето хора: „се чувстват много неудобно от идеята, че техните основни попечители са имали толкова голям ефект върху тях. Може би признаването на невероятната сила на родителите по своята същност е заплаха за всички ни. Ако разберем истинското въздействие, което нашите родители са имали върху нас, може да се почувстваме сами, обезсилени или дори жертва” (Webb 2014, p200).

Думите й отразяват чувството, което много от моите клиенти изпитват, когато започнат терапия : разочаровани и безсилни. „Това е минало, вече трябва да съм преодоляла това“, чувам ден след ден. И разбирам тяхното разочарование, защото аз също понякога изпитвам негодувание от всички нездравословни модели, от които трябваше да се отуча, и от това, което ми трябваше, за да го направя.

Много хора израстват и влизат във взаимоотношения, които извеждат наяве същата нездравословна динамика и дисфункционални модели, имитиращи детството, от което все още не са се излекували. Често след няколко неуспешни връзки хората започват терапия, чудейки се как да променят моделите, в които непрекъснато се оказват заклещени.

Въпреки това, което Фройд би искал аз и много от моите колеги да вярваме, не всички наши взаимоотношения са очевидно отражение на родителите ни. Но има много общи черти, включително какво поведение научаваме като приемливо и какво смятаме, че заслужаваме в една романтична връзка.

Ето три неща, които научаваме от нашите родители за интимните и романтични връзки :

1. Какво заслужаваме: Децата научават много, като наблюдават, и гледат всичко. Чрез малки очи те развиват прозрение за това, което заслужават в едно партньорство. Ако едно малко момиче гледа мама сама и плаче отново и отново, но въпреки това отказва (или не може) да напусне мъжа, който я малтретира, то научава, че това е приемливо – или поне извинително – поведение в брака . Научаваме не само с какво ще се примирим в едно партньорство, но и дали заслужаваме да откажем да позволим определено поведение.
2. Какво и как да общуваме: Като хора, ние непрекъснато общуваме помежду си по много начини, които не са вербални – език на тялото , пасивно-агресивни коментари или звукови въздишки, затръшване на врати или използване на мълчаливо отношение. Когато наблюдават възрастни в дома, които използват тези нездравословни начини за изразяване на недоволство и нещастие, децата научават, че това е начинът за комуникация. Много от нас не са научили здравословни начини за управление на конфликти до зряла възраст, когато сме били в състояние по-съзнателно да наблюдаваме как другите се справят със стресови събития по начини, които ни се струват по-удобни за навигация.
3. Каква е нашата роля: Нашата роля идва от толкова много неща, започвайки извън нашето семейство, но тя е затвърдена вътре в нашата семейна единица. Полът и вярата, наред с други фактори, работят заедно, за да формират очаквания за това как трябва да действаме и кои трябва да станем в една връзка. Дете, родено във вяра или култура, в която мнението на жените не се цени, може да се бори да бъде чуто в собствения си дом. Ако едно малко момче гледа как баща му работи дълги часове, като почти няма време за себе си или семейството си, то научава, че това е начинът да бъдеш мъж.

Изцелението от нашето минало не е свързано с обвинения, а с обучение и разбиране. Докато растем, ние сме в състояние да развием прозрение, като правим връзки между настоящите нездравословни модели и преживяванията от детството. Осъзнаването е първата стъпка към промяна на всяко поведение, което не носи полза.

Препратки

Уеб, Джонис. Running on Empty. Преодолейте емоционалното пренебрежение от детството . Издателство Морган Джеймс. Ню Йорк, Ню Йорк. 2012. стр. 60–85