За Меланхолията – откровено!

Бягайте от всеки, който се опитва да ви промени

Мразя, когато някой ми каже: „Не бъди тъжна“, сякаш това е нещо престъпно. Или: „Ама как така ти се плаче без причина“ – пълен потрес. Още по-зле: „Как така си сменяш настроенията на всеки 5 минути?“ – все едно съм някаква шизофреничка. Или най-ужасното „Да, чувал съм, че това е типично… ъъъ колко време продължава“??? ЪЪЪ, първо, това не е точна наука; второ, на мен не ми пречи днес да съм мрачна и нещастна и трето, най-вероятно ти си излишен в момента.

Субективността на меланхолията винаги ме е изненадвала с огромната си гама от цветни настроения. По с(к)ухо определение тя е окачествена като липса на емоция или по-точно като липса на желание за позитивна емоция и за градивно действие. Потиснатост, която граничи с депресията и варира в диапазон от дълбока душевна драма (тъга) до лудост. Междинната форма може да се определи като страх от загубата на контрол върху собственото Аз, т.е. загуба на индивидуалността.

Защо смятам, че меланхолията е субективна? Защото всеки изпитва различно чувство на тъга. Ако ти днес си разстроен просто, защото навън е мрачно и вали, то за мен това „неприветливо време“ е дар божи. Някак много ми пасва сивотата. Помага ми да открия съвършеният цвят.

Ако сте като мен, а именно лунни, интуитивни деца, т.е. показвате пред света само едната си страна – тази, с която искате да ви идентифицират, то знаете отлично, че има моменти, в които хората покрай вас могат да ви объркат с шизофреници. В един момент сте супер щастливи, след 5 секунди сте ядосани, след още 10 – плачете без причина. Този порочен кръг може да продължи доста време- дни, седмици, дори месеци, и се повтаря през целия ви живот. Аз го наричам „заешката дупка на Алиса“, защото е едно неосъзнато пропадане надолу, без посока, без ориентир, без усещане за време и пространство.

За да спрете това пропадане трябва да се запитате: „Какво ми сигнализира това пропадане“? Всеки цикъл има конкретна цел. Уведомява ви, че някъде по пътя сте загуби усещането си за идентичност, за правилно следване на избрания път и не сте в състояние да продължите напред без да анализирате корена на това чувство. „Защо плача без причина? Защо нещата не се получават? Защо стоя и не правя нищо. Нямам усет, нямам вдъхновение, нито желание и сили за промяна? „

Защото нещо в матрицата на съзнанието ви се е сбъркало и вие не следвате собствените си желания. Както луната има скрита страна, която никой не вижда, така и вие имате своите собствени егоистични пориви, които не могат да следват обществено начертаните норми. Употребявам думата „егоизъм“ в най-чистата й форма. Всеки е егоист в определена степен. Егото е част от Аз-а и без него Аз-а не е пълен. Моделирането, което идва от външния свят, често е в противовес със същностните ни характеристики. Човек добре трябва да умее как да разпознава положителните и градивните проекции, които може да имплантира в себе си. Защото много често хората виждат у нас собствените си негативни качества и се опитват да ги променят. Но вместо да поправят собственият си телевизор, те човъркат в нашия.

Голяма грешка е да се твърди, че качествата на хората трябва да се променят. Например: „Трябва да бъдеш по-общителна и комуникативна“, „Трябва да излизаш повече“, „Не трябва да си такъв егоист“, „Я по- добре си стой вкъщи“. Обяснете ми как ще един човек, свикнал със социалния живот, може да бъде ограничен и затворен? Та, нали, без общуване той ще се побърка. Как човек, който държи на материалната стабилност, може да отиде и да си купи билетче за лотарията? Или някой, с интровертни характеристики да стане център на внимание? Да се опитвате да имплантирате неестествени за природата на дадения човек качества е престъпно. Просто, защото вие смятате, че така ще е по-добре за него.

Хората не се срещат, за да се променят едни други. Хората се срещат, за да трупат опит. Всички идваме на тази земя, за да научим определени уроци. Справянето с житейските ситуации изисква комплект от качества, които често човек не притежава, а намира и трупа в съзнанието си чрез опита на заобикалящата го среда. Никога не следвайте примера на човек, който твърди, че иска да ви промени „за ваше добро“. Това е най-омразният израз за слуха ми, защото в буквален превод означава: „Ти не си достатъчно добър. Аз ще ти кажа как да станеш такъв, какъвто аз смятам, че трябва да бъдеш“.

Хората са такива каквито са, защото трябва да бъдат такива каквито са. Ако имате проблем с това, значи имате проблем със самия себе си. Човек няма как да се познае, ако не се оглежда в другите. За съжаление стъкленото огледало на стената не притежава способността да отрази качествата ни. Само останалите могат. Когато се получи грешка в това отразяване, т.е. у нас се натрупат множество чужди проекции, нещата излизат от коловоза.

Меланхолията се ражда при сблъсъка между това, които сме и искаме да бъдем и онова, което другите искат и очакват от нас. Това вечно нагаждане, вечно коригиране на характери и овладяване на емоции е много вредно, защото никой не може да избяга от природата си. Дори и да успеете да туширате част от своята емоционалност, тя ще избие в даден момент. Човекът не е бог и трябва да осъзнае, че не е дарен с привилегията да извайва чуждия характер и да направлява потенциала му в посоката, в която той е преценил, че е правилно това да се прави. Дори един родител няма правото да моделира детето си според собствените си възгледи. Какво ще случи ако възпитавате дете, които обича изкуството, в любов и прилежност към точните науки? Ами, много просто, ще получите едно объркано и нещастно същество, напълно изгубено между собствените си способности и вашите прищевки и очаквания.

Трябва да помните, че меланхолията се храни от нашата обърканост и чувство за неяснота. Когато тази емоция ви налегне, не я гонете, не се опитвайте да я отритнете като нещо ненужно. Тя идва точно навреме и с точно определена цел. Идва, за да ви каже: „Спри. Чакай малко. Това ти ли си? Това твоят избор ли е?“.

Вашата задача е да спрете, да се огледате, ослушате, настрадате, наплачете и вече с едно по-чисто съзнание да обобщите: „Да, аз съм нещастен, защото…“. Винаги обличайте нещастието. То трябва да има форма. Трябва да има име, за да го назовете и за да се възползвате от него. Ако не знаете с какво си имате работа, няма да как се преборите с него, нали.

Нещата са много прости, но ние сами си ги усложняваме, защото отказваме да бъдем такива каквито сме. Ако сте щастливи, когато сте сами – това не означава, че сте лоши и некомуникативни хора. Означава, че се нуждаете от хора, с които да можете да помълчите на различни теми. Ако искате нещата да стават по-вашият начин – това не означава, че сте егоисти. Означава, че вие знаете какво искате и как да го получите. Ако нямате нужда от човек до себе си – това не означава, че сте маниакални самотници. Означава, че за момента вашата компания е най-ползотворна за вас самите.

Глупаво е да се мисли, че всеки човек, във всеки момент има нужда от половинка, която да го допълва. Необходима е самодостатъчност, за да има любов. Само, когато ти нямаш нужда от другия, можеш да твърдиш, че си с него от любов. Хората трябва да се събират, за да стават по-силни заедно, а не за да се дърпат надолу взаимно. Ако няма синергия, т.е. ако 2 + 2 = 4, то нещата НЕ са ОК. Винаги сборът трябва да надхвърля събираемите.

Така че, когато ви налегне меланхолия, мислете за себе си като за счупен проводник. Вие не сте в синхрон със себе си и с целта, която ви е поставила вселената. Отклонили сте се и трябва да се върнете в правилния път. Ако не го направите това отчаяние ще прерасне в агония. Неразбраната меланхолия води до загуба на личността. Не пречупвайте себе си през чуждата призма, защото продуктът, който ще се получи, няма да ви хареса.

Шатобриан е писал, че човек придобива своето съществуване чрез „вечната меланхолия на мисълта“, защото само по този начин тя не се изкривява под напора на чужди прищевки. Насилствената промяна не си заслужава. Никой не я заслужава. Меланхолията е полезна. Тя пречиства и отнася със себе си всички вредители, които се опитват да ни втълпят собствените си представи за живота.

Автор: Стефани Евгениева