Фриц Риман за любовта на депресивния човек.

Колко свобода или обвързаност са необходими на отделния човек, колко може или не може да понесе, никога не се решава с всеобщ регламент. Тук всеки трябва да намери подходящото за себе си решение. Хората сами по себе си, техните заложби, техните жизнени истории и социални ситуации са твърде различни, за да можем да поставим валидни за всички изисквания за партньорство, а отклоняващите се от тях да осъдим като неправилни или лоши. Ние трябва да проявяваме поне толкова човешко разбиране един към друг, че да уважаваме и далечни за нас форми на любов. Иначе твърде лесно осъждаме тъкмо онези, които още в детството си са преживели емоционални липси, така че трудно могат да намерят пътя към една зряла любов, и сега дори биват наказвани за това.

Любовта, желанието да обичаш и да бъдеш обичан, е най-важното в живота за депресивния човек. Тук той може да развие своите най-добри страни, но същевременно се крият най-големите заплахи за него. Гореописаното прави разбираемо защо той стига до кризи най-вече в партньорските отношения. Напреженията, стълкновенията и конфликтите в тях са мъчителни, дори непоносими за него, те обикновено го обременяват повече, отколкото е нормално, защото активират страха му от загуба. Непонятно за него, тъкмо домогванията му до партньора водят до кризи, защото другият се опитва да се освободи от здравото вкопчване.

Здравият човек със склонност към депресии носи в себе си силна способност да обича, готовност за отдаване и саможертва, способност да устоява с партньора си на трудности; той може да даде закрила, чувство за свързаност и безусловна подкрепа.

В любовната връзка на по-тежко увредения депресивен човек преобладава страхът от загуба; заради това при него се стига до по-сложни, същински депресивни партньорски отношения. Двете най-често срещани форми изглеждат по следния начин: депресивният опитва да живее сякаш само чрез партньора, в пълна идентификация с него… Сякаш човек е станал другият, престанал е да бъде отделено от него същество, да има свой собствен живот. Той мисли и чувства като него, отгатва желанията му, „прочита ги в очите му”; знае какво другият отхвърля, какво му пречи и го отстранява от пътя му; той възприема неговите възгледи и споделя неговите мнения… Така депресивният се разтваря изцяло в партньора и живее със съзнанието за пожертвувателна любов и безкористност.

Заради страха от загуба човек дотолкова се отказва от себе си, че практически отново се превръща в дете.

Често партньорските отношения протичат под формата на: „фактът, че аз те обичам, не те засяга по никакъв начин.” Това е грандиозен опит да се предотврати страхът от загуба: партньорът може да се държи както си иска — в крайна сметка човек обича своето чувство към него повече, отколкото самия него и сега е зависим единствено от себе си и от своята готовност да обича; така можеш до постигнеш вечност и неразделност.

По-трудна е другата форма на депресивни партньорски отношения, изнудващата любов. Тя обича да се предрешава като свръхзагриженост, зад която се крие жаждата за господство, породена също от страха от загуба. Не постигне ли човек това, което иска, той посяга към по-драстични средства, към заплахи за самоубийство и преди всичко събуждане на чувство за вина у партньора; ако и това не е достатъчно, то човек изпада в дълбока депресия и отчаяние. Изказвания от рода на „Щом вече не ме обичаш, не искам повече да живея” обременяват партньора с отговорността, че от неговото поведение зависи живота на другия… Така се стига до онази връзка, която човек поддържа само от страх, състрадание и чувство за вина, под чиято повърхност тлеят омраза и желания за смърт. Болестта също може да се използва като оръжие за изнудване и да води до подобни трагедии.

Колкото по-дълбоко обичаме, толкова повече има какво да губим и сред застрашеността на човешкия живот ние всички търсим късче закрила, която се надяваме да намерим най-вече в любовта.

Истинско партньорство е възможно само между два самостойни индивида, а не в отношения на зависимост, в които единият бива превърнат в обект. Именно този, който не се осмелява да бъде самостоен партньор, е изложен на опасността от загуба: поради зависимостта и недостатъчното уважение към себе си той рискува да изгуби уважението на другия и по този начин предизвиква хората да го смятат за „незаслужаващ особено внимание”.

Из “Основни форми на страх”, Фриц Риман

Фриц Риман (1902-1979) е немски психолог, психоаналитик, астролог и автор на книги. Риман е и почетен член на Академията по психоанализа в Ню Йорк.