Тя знаеше, че не е като другите и причината не беше в сънищата ѝ. С тях се справяше от дете. Не беше и в изкривеното и преживяно време, което я връщаше непрекъснато назад… не в началото, а някъде по средата. Там, където се живее най-трудно.

Да балансираш в динамичното равновесие на нишките на времето е невъзможно за повечето хора. Тя може и това. Заплита цветните нишки – лилаво за вярност, червено за любов, бялото на истината и черното на неискреността…

Вижда хората в цветове. Всеки е цветен. Само самотата му е сива. В самотата ѝ има онези сенки и полуистини, които никой не изрича на глас. Тя знае тези неизречени думи и може, и има смелостта да ги изрече на глас. Има способността да ги превърне в истина… Вселенската истина…

Може да вижда назад във времето и да го заключи в стиха или разказа на настоящето. Може да го отключи с магията на други думи. Защото знае, че няма по-силно оръжие от думата. Тя може да умъртви душата ти, а сърцето ти стане на камък… И да останеш полужив, и да помниш думите, въпреки всичко…

Тя знае тези думи. Произнася ги с първичния страх на новопокръстения. Не защото сега прохожда в света на сетивата, а защото отношението ѝ към думите е такова. Като към сетивността у другите.

Този, който е докоснал душата ѝ знае, че води битки единствено за любов. И от любов. Тези, които са гледали отстрани, знаят, че е безпощадна. Тези, които са познали битките ѝ, още сънуват с отворени очи.

Ръцете ѝ познават дъждовете и превръщат в слънце пороите… Познават и ласката… и могат да я превърнат в най-страховитата буря. След такъв ураган дните ти зависят единствено от нея… там, някъде във Вечността ти и след нея….

Тя е отричана, тя е рисувана, тя е целувана или пък просто е… обичана…

Тя е съвършена, защото разбира Вселената и е част от онези нейни закони, които те приспиват за сто години…

Тя е съвършена, защото изпипва и грешките си до съвършенство… и никога не вие сама срещу луната…

Жени Иванова, На Прага на Душата