Според Айн Ранд, нейните философски възгледи, които тя нарича „обективизъм“, са насочени към младите – на години и по дух – тези, които не се страхуват да знаят, тези, които не са съгласни да се предадат.

ЗНАЕШ ЛИ, ЧЕ ХОРАТА КОПНЕЯТ ДА БЪДАТ ВЕЧНИ.
Но умират с всеки изминал ден. Като ги срещнеш, те са различни от предишния път. Всеки час убиват частица от себе си. Променят се, отричат се, противоречат си – и наричат това растеж. Накрая не остава нищо, всичко е обрат или измяна. Сякаш никога не е имало нещо значимо, а само поредица прилагателни, които изникват и избледняват по някаква безлична маса. Как очакват да са вечни, след като не са постигнали постоянство дори за миг?

ХОРАТА СИ МИСЛЯТ, ЧЕ ЛЪЖЕЦЪТ ПЕЧЕЛИ ПОБЕДА НАД ЖЕРТВАТА СИ.

Лъжата е акт на отказване от самия себе си, защото човек се отказва от реалността в полза на човека, когото лъже, превръща го в свой господар и се осъжда от този момент нататък да имитира онази реалност, която според възгледите на другия трябва да се имитира. И ако човек придобие непосредствената си цел с цената на лъжата – цената, която плаща, е разрушението на онова, на което тази печалба е трябвало да служи. Човекът, който лъже света, става незабавно негов роб.

ТОВА Е ЖЕСТОКОСТТА НА ДОБРОСЪВЕСТНИТЕ ХОРА.

Истинското себеотрицание се състои в това да си готов да лъжеш, мамиш и фалшифицираш, за да направиш друг човек щастлив, да създадеш за него реалността, която иска, ако не му харесва тази, която наистина съществува. Ако кажеш на красива жена, че е красива, какво си й дал? Това е просто факт и той не ти струва нищо. Но ако кажеш на грозна жена, че е красива, й предлагаш великата чест да поквариш понятието за красота. Да обичаш жена заради нейните добродетели е безсмислено. Тя го е заслужила, това е заплащане, не подарък. Но да я обичаш заради пороците й, е истински подарък, незаслужен и неспечелен. Да я обичаш заради пороците й, означава да опорочиш всяка добродетел заради нея – и тъкмо това е истинската жертва на любовта, защото ти жертваш съвестта си, разума си, непорочността си и неоценимото си самоуважение.

КАЗВАТ, ЧЕ НАЙ-ЛОШОТО, КОЕТО МОЖЕШ ДА НАПРАВИШ НА НЯКОГО Е ДА УНИЩОЖИШ САМОУВАЖЕНИЕТО МУ.

Но това не е вярно. Самоуважението е нещо, което не може да бъде убито. Най-лошото е да унищожиш нечия заблуда за самоуважение.

КАКВО СПОРЕД ТЕБ Е ПОЧТЕНОСТТА?

Способността да не измъкнеш часовника от джоба на съседа си ли? Не, не е толкова просто. Ако беше така, може би деветдесет процента от хората щяха да са честни и почтени. Само че, както виждаш, не са. Почтеността е способност да отстояваш идеи, а тя предполага способността да мислиш. Мисленето е нещо, което човек не може да вземе назаем или да заложи.

ПОЗНАВАМ ЕДНА ЖЕНА, КОЯТО СИ СМЕНЯ ВЪЗГЛЕДИТЕ ПРЕЗ ТРИ ДНИ.

Но когато й казах, че честността не е нейно качество, тя се ядоса и ми отвърна, че нейната представа за честност е различна от моята. За нея това означава, че никога не е откраднала пари.

НЕ Е ЛИ ТОВА КОРЕНЪТ НА ВСЯКО ПРЕЗРЯНО ДЕЯНИЕ?

Не себичността, а липсата на его. Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това на втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждото постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си в сравнение. Човекът, чиято единствена цел е да прави пари. Не, не виждам нищо лошо в желанието да се правят пари. Но парите са само средство към някаква цел. Ако човек ги иска за лични нужди – за да инвестира в своето умение, да твори, да изследва, да пътува, да се наслаждава на лукс – той е напълно морален. Но хората, които поставят парите на първо място, отиват много по-далеч. Личният лукс е ограничено начинание. Тези хора се стремят към показност: да се изявяват, да смайват, да забавляват, да впечатляват другите. Такива хора са втора ръка.

ДОРИ НЕ СЕ БОРЯТ ЗА МАТЕРИАЛНИ БЛАГА, А ЗА ЗАБЛУДАТА НА ЧОВЕКА ОТ ВТОРА РЪКА – СЛАВАТА.

За клеймото на одобрението, но не собственото му одобрение.Не изпитва радост нито от борбата, нито от успеха. Не е в състояние да каже за каквото и да било: „Точно това исках, защото го исках аз, а не защото кара съседите да ме зяпат.“ И после се чуди защо е нещастен. Всяко щастие е съвсем лично. Най-извисените мотиви са лично, мотивирани от нас самите, недосегаеми. Нещата, които са ни скъпи или безценни, са онези, които спасяваме от безразборно споделяне с другите.

НО СЕГА НИ УЧАТ ДА ИЗЛАГАМЕ ПРЕД ОБЩЕСТВОТО ВСИЧКО, КОЕТО Е ВЪТРЕ В НАС, ДА ГО ПОСТАВЯМЕ НА РАЗПОЛОЖЕНИЕ НА ВСИЧКИ.

Да търсим щастие в залите за събрания. Дори нямаме дума за качеството, за което говоря – за независимостта на човешкия дух. Мисля, че единственото същностно зло на земята е да се интересуваш на първо място от другите хора. Винаги съм искал хората, които харесвам, да имат едно качество. Разпознавам го веднага – и то е единственото качество, което ценя у хората. По него избирам приятелите си. Свободният дух. Няма нищо по-важно.

ЗНАЕТЕ ЛИ КАКЪВ Е ОТЛИЧИТЕЛНИЯТ БЕЛЕГ НА ВТОРОКАЧЕСТВЕНИЯ ЧОВЕК?

Обида от достиженията на друг човек. Тия докачливи посредствени типове, които седят и треперят да не би нечия друга работа да се окаже по-велика от тяхната, те нямат и представа за самотата, която настъпва, щом стигнеш върха. Самотата да не срещаш свой равен – ум, който да уважаваш и достижение, на което да се възхитиш. Те ти се зъбят от дупките си, мислейки, че ти доставя удоволствие да ги засенчваш с дарбата си, докато ти би дал цяла година от живота си, само за да видиш проблясък на талант у някого от тях. Те завиждат на достиженията и визията им за величие в един свят, в който всички хора са по условие низшестоящи. Не знаят, че такава мечта е безпогрешно доказателство за посредственост, защото човекът, който има постижения, никога не би могъл да понесе подобен свят. Те нямат начин да разберат какво е чувството, когато си заобиколен само от низшестоящи. Омраза? Не, не е омраза, а отегчение – ужасно, безнадеждно, изцеждащо, парализиращо отегчение. Каква е ползата от похвалите и ласкателствата, получени от хора, които не уважаваш? Някога изпитвали ли сте копнеж по някого, на когото можете да се възхищавате? По нещо, към което да не гледате надолу, а нагоре?

СЪЧУВСТВИЕТО Е ПРЕКРАСНО НЕЩО.

Човек изпитва съчувствие, като види смачкана гъсеница. Извисяващо преживяване. Човек може да му се отдаде и да го разпръсне около себе си – все едно, че си отпуска колана. Няма защо да си стяга корема, сърцето или духа, когато е обзет от съчувствие. Трябва само да погледне надолу. Толкова е лесно. Като гледате нагоре, ви заболява вратът. Съчувствието е най-голямата добродетел. То оправдава страданието. По света трябва да има страдание, иначе как можем да сме добродетелни и да изпитваме съчувствие? …О, то има своята противоположност – но тя е толкова трудна и завладяваща… Възхищението. Но то изисква много повече от отпускане на колан… Затова всеки, когото не сме в състояние да съжалим, е покварен.

КОГАТО СЕ ВЪЗХИЩАВАШ ОТ НЕЩО, РЕАКЦИЯТА ТИ Е САМО ЕДНА ДУМА – „ДА“.

Това е реакция на утвърждаване, приемане, знак на признателност. И това „да“ е нещо повече от реакция на нещото, което я е предизвикало, то е „Амин“ към целия живот, към света, в който това нещо съществува, към мисълта, която го е създала, към себе си, защото си способен да го видиш. Но способността да кажеш „да“ или „не“ е същност на притежанието. Тя е твоето притежание на собственото ти аз. С други думи, тя е твоята душа. Душата ти има една-единствена основна функция – способността да оценява. „Да“ или „не“, „желая“ или „не желая“. Не можеш да кажеш „да“ без да кажеш „аз“. Няма утвърждаване без човек, който да утвърждава. В този смисъл всичко, на което даряваш обичта си, е твое.

Дали възторгът, който човек изпитва, вдигайки глава към небето, се дължи не на самата гледка, а на вдигнатата глава?

НИКОГА НЕ СМЕ СИ ПРАВИЛИ ТРУДА ДА РАЗБЕРЕМ КАКВО Е ВЕЛИЧИЕТО У ЧОВЕКА И КАК ДА ГО РАЗПОЗНАЕМ.

Стигаме дотам да твърдим, изпаднали в лепкав унес, че величието трябва да бъде измервано по саможертвата. Повтаряме като папагали, че саможертвата е върховна ценност. Но нека млъкнем и да помислим. Добродетел ли е саможертвата? Може ли човек да пожертва почтеността си? Своята чест? Или свободата си? Своя идеал? Или своите убеждения? Честността на своите чувства? Самостоятелното си мислене? Та това е най-ценното, което имаме. Всичко, от което човек се отказва заради тези неща, не е саможертва, а лесна сделка. И те не бива да бъдат жертвани в името на каквато и да било кауза или съображение. Мигар не трябва да престанем да отстояваме такъв опасен абсурд? Саможертва ли? Та именно собственото аз не може и не трябва да бъде жертвано. Именно егото, което не подлежи на саможертва, трябва да ценим над всичко у човека.

ДА ПРОДАДЕШ ДУШАТА СИ Е НАЙ-ЛЕСНОТО НЕЩО НА СВЕТА.

Хората го правят непрекъснато, през целия си живот. Ако поискам да си запазиш душата… ще разбереш ли защо е много по-трудно?

Айн Ранд, „За новия интелектуалец“

още от Айн Ранд в Lunatic.bg