Никой не е роден жесток, с идеята да върши зло. Но заради определени обстоятелства сега той не ме харесва и ме е ударил. Може би моето поведение или отношение, или дори изражението на лицето ми са причина този човек по някакъв начин да се превърне в мой враг. Аз също съм част от ситуацията. Кого да обвинявам?
И така, сядаш и обмисляш различните причини и условия за проблема и тогава виждаш, че ако си наистина ядосан, то трябва да си ядосан на причините и условията – и най-вече на гнева, невежеството и умственото късогледство. Това води до загриженост, тогава е възможно да ни дожалее за тези хора. Абсолютно погрешно е да се твърди, че толерантността и прошката са признаци на слабост. Абсолютно погрешно. Опрощението е признак на сила.
Прошката не идва лесно, но ние, хората, притежаваме благородни души…
Опрощението не означава да забравиш. Ти може да помниш лошата постъпка, но трябва да внимаваш да не се изпълниш с омраза, защото, когато я помниш, тази възможност съществува. Не бива да допускаш да поемеш в тази посока.
Понякога хората бъркат тези неща и мислят, че прошката е равносилна на приемане, на одобрение на злодеянието. Не, не е така. Трябва да се прави това важно разграничение – между извършителя на действието и самото действие, между човека и това, което прави той. Когато има погрешно действие, може да е необходимо да се предприемат подходящи мерки, за да бъде спряно. Но към извършителя му, към човека, можеш да избереш да не изпитваш гняв или омраза. Това е основата на прошката, нейната сила – да не забравяш за човешкото в човека, като в същото време реагираш решително и твърдо на погрешното деяние.
Опрощението е единственият начин да се изцелим и да се освободим от миналото. Отхвърлянето на прошка води до непрестанни чувства на огорчение, гняв, враждебност и омраза.
Откъс от „Книгата на радостта“, Далай Лама и Дезмънд Туту
Източник: http://www.gnezdoto.net
