Когато пиша писмото си, не спестявам нищо. Пиша го, сякаш той никога няма да го прочете.

Защото няма да го прочете. Изливам в писмото всяка своя тайна мисъл, всяко впечатление, всичко, което тая в себе си.

А щом приключа, го запечатвам, адресирам го и после го прибирам в синьо-зелената кутия за шапки.Всъщност строго погледнато, това не са точно любовни писма.

Пиша ги, когато вече не искам да съм влюбена. Те са моето сбогуване. Защото, след като напиша писмото, вече не съм погълната от всепоглъщаща любов.

Мога да си ям зърнената закуска и не се чудя дали и той я обича с банани; мога да пея с любовните песни, а не да ги пея за него.

Ако любовта е вид обсебване, може би тези писма са моят екзорсизъм. Те ме освобождават. Или поне би трябвало.

От книгата „До всички момчета, които съм обичала“, Джени Хан