Автобусът се движеше бавно. Дъждът и мракът навън превръщаха шофирането в предизвикателство дори и за човек като него, с дълъг опит зад волана. Погледна в огледалото хората зад себе си. Всички спяха. Само момичето на първата седалка вдясно седеше, вторачено в тъмнината навън. Имаше чувството, че не е помръднала през целия път. Какво ли ставаше в душата й? Лицето й беше спокойно, но тъжно. И в същото време странно отдалечено…

Албена усети погледа му върху себе си и се размърда. Вдигна още яката на палтото си. Искаше да се скрие, да остане сама с мислите си…

Само преди няколко седмици всичко беше различно. Бяха заедно. Тя и той. Винаги. Навсякъде. Заедно. После той си отиде. И отнесе сърцето й със себе си. Беше обречена да е нещастна. Всеки път любовта пристигаше, за да я отведе във вълшебен замък. И всеки път замъкът се оказваше просто къща от карти, която рухваше при най-слабия полъх на вятъра. И така до следващия път. Нямаше сили да понесе още разочарования. Нямаше сили да събира отново парченцата на разбитото си сърце. Щеше да сложи край. На всичко. На разочарованието. На болката. На напразните надежди. На живота. И на себе си. Спомни си момента, в който взе това решение. Тогава чувството, че се задушава, изчезна. Душата й, стегната в желязната хватка на отчаянието, задиша отново. Обзе я спокойствие. Сякаш се беше помирила с целия свят…

Автобусът отби встрани от пътя за кратка почивка. Албена слезе последна. Оставаха още няколко часа до крайната дестинация. Отиваше там, където се беше влюбила за първи път. Там беше повярвала в голямата лъжа за любовта и приказката с щастлив край. Там щеше да приключи всичко. Вече не обвиняваше никого. Освен себе си. Хората ти причиняват това, което им позволиш. Дотогава, докато им позволиш. Не искаше да мисли повече. Бръкна в чантата си за цигара. Проклятие. Нямаше огънче. В същия момент пред лицето й грейна пламъчето на нечия запалка. Вдигна очи и срещна погледа на шофьора. Помисли си да се дръпне, но нещо я спря. Не й се стори опасен. Не гледаше нахално. Напротив, някак топло и успокояващо.

– Благодаря, – промълви тихо Албена.

– За нищо, – отговори мъжът. Запали цигарата си и застана мълчаливо до нея.

– Проблеми с любовта?

“Явно е изписано на лицето ми”, помисли си Албена.

– С живота. С любовта. С всичко.

– Петър.

– Албена.

– Не прибързвай.

– Моля?

– Не прибързвай да се отказваш. От любовта. И от живота.

– Защо реши, че съм се отказала от тях?

– Защото познавам този поглед. Аз бях там, където си ти. Мислих си това, което си мислиш ти.

Петър замълча. Дръпна от цигарата си и огънчето освети лицето му. Гледаше в мрака пред себе си. Очите му сякаш търсеха нещо.

– Преди малко повече от 15 години бях решил да сложа край на живота си.

По гърба на Албена полазиха тръпки. Защо й говореше за това? И защо го слушаше? Знаеше накъде бие. Трябваше веднага да си тръгне от него. Не можеше да си позволи да изгуби увереност. Нямаше да се върне отново в хаоса.

– Сърцето ми беше разбито, – продължи Петър. – Животът ми беше разбит. Бях останал без приятели, без работа, без пари. И без любов. Не виждах смисъл да живея. Нямах сили да живея. Чувствах се сам в целия свят. Един свят, който нямаше нужда от мен. И аз вече нямах нужда от него. Но знаеш ли, животът е уравнение с много неизвестни. И ние никога няма да успеем да го решим, колкото и да се опитваме.

– Не звучи особено обнадежващо, – опита да се усмихне Албена.

– Напротив. Звучи обнадеждаващо. И освобождаващо. Не е нужно да решаваш уравнението на живота. Не е нужно да блъскаш ума си в търсене на отговори. Нужно е просто да го живееш. Животът е най-големият ни дар. Най-голямото ни богатство. Дори в момента да не ти се струва така. Дори и утре да не ти се струва така. Един ден, вярвай ми, един ден ще го разбереш…

– Както ти си го разбрал?

– Да, както аз го разбрах.

– Какво стана?

Албена усещаше, че този непознат и в същото време някак близък на душата й мъж искаше да й помогне. Без да я пресира. Без да я поучава. Без да й говори назидателно. Просто й споделяше своята история. Отдавна не беше говорила с някого така…

Петър продължи:

– Както ти казах, случи се преди близо 15 години. Тъкмо бях навършил 35. Чувствах се твърдо решен да сложа край на живота си. В една нощ като тази. Студът ме пронизваше чак до костите. Бях вир-вода от пороя, който се сипеше над главата ми. Стоях на моста в края на града и гледах мътните води под краката си. Нищо вече не ме задържаше тук. Никой не ме задържаше тук. Сякаш отдавна бях мъртъв за света. Утре нямаше да ме има. И нищо нямаше да се промени. Никой нямаше да се промени… Прекрачих парапета, готов да скоча. И тогава чух изскърцване на спирачки. И след това вик. Отчаян вик, който разкъса сърцето ми. Някой крещеше за помощ. Затичах се по посока на писъците. В миг забравих всичко – защо бях навън в този дъжд, какво ме беше докарало дотук… Прекосих моста и видях дрипаво момченце, коленичило в калта. Трепереше и стискаше в ръцете си прегазено куче. Колата, която го беше блъснала, се отдалечаваше. Детето плачеше с глас. Никога не съм се трогвал особено от съдбата на бездомните животни. Но мъката на детето ме прободе в сърцето. Без да казвам нищо, наведох се, грабнах кучето, хванах детето за ръка и се затичах към реното, което бях паркирал наблизо. По пътя към клиниката не говорихме нищо. Малкият хлипаше тихичко и галеше четириногия си приятел по главата, покрита с кръв и сплъстена козина.

Албена го гледаше притихнала. Сякаш виждаше мокрия Петър, премръзналото момче и прегазеното куче. Виждаше самотните фарове на колата, които прорязваха мрака на нощта.

– Стигнахме до клиниката, – продължи Петър. – Внесох кученцето на ръце. Попитаха ме какво е станало. Аз ли съм го блъснал. “Не, не”, отговорих им. “Какъв сте на детето”, продължаваха да питат. Погледнах малкото човече. Очите му бяха огромни, сякаш цялата вселена се беше побрала в тях. “Какъв сте на детето”, повтори човекът с престилката. “Баща”, не знам защо отвърнах аз. Онзи ме погледна недоверчиво, но малкият ме хвана за ръката и се притисна към мен.

Петър замълча. Спомените го бяха завладели. Беше се пренесъл назад във времето, в онази студена нощ преди 15 години…

– Какво стана с кученцето? А с момчето? – попита Албена. Гласът й трепереше.

– Бари ли? Оправи се. Оказа се, че сме стигнали навреме, за да го оперират. Колкото до Михаил…

Осинових го. Сега ме чакат с жена ми и дъщеря ни да отпразнуваме заедно 21-я му рожден ден. Утре.

Албена мълчеше. Едва сдържаше сълзите си.

– Знаеш ли, – oтново заговори Петър, – едва след онази нощ започнах истински да живея – осъзнато, пълноценно, наслаждавайки се на всеки миг, сграбчвайки всяка възможност. Най-сигурният начин да спреш да мислиш за собствените си проблеми е да избереш да се погрижиш за проблемите на някой друг. Колкото и да ти е тежко, колкото и да те боли, винаги има някой, на когото можеш да помогнеш. Не забравяй, Албена, надежда за щастие винаги ще има. Мечти винаги ще има. Докато сме живи. Ще падаме, ще ставаме, ще продължаваме. Докато сме живи. Ще плачем, ще се смеем, ще страдаме, ще се радваме. Докато сме живи. Ще можем да променяме и да се променяме. Докато сме живи. Михаил и Бари преобърнаха живота ми. И така и не разбраха, че не аз спасих тях, а те спасиха мен…

Време беше да тръгват. Пътниците се бяха качили отново в автобуса.

– Идваш ли? – попита я Петър.

– Не – усмихна се Албена. – Връщам се у дома.

Източник: http://www.gnezdoto.net