Дунавската равнина в Северна България все още е бяло петно в туристическите пътеводители. Когато пристигнеш на голямата гара в Попово, пейзажът изобщо не е пленителен, а най-забележителната гледка е издигащите се срещу вас сиви бетонни силози на завода за преработка на слънчоглед.
Наоколо се вижда огромна равнина, засята със зърно, докъдето ти стигне погледът. Тук-там се издигат малки гористи хълмчета и села с еднакви къщи, построени от червеникави тухли. В центъра на този малък район, село Попово не изкушава с нищо. Нито със запуснатите индустриални терени, които помнят и много по-добри дни, нито със сивия бетон на централния си площад.
Въпреки това, нашите герои са избрали да се настанят тук. Не масово, но реално преселение, продължаващо вече десетина години. То се започва с Марк и Кара – двойка англичани, които са се влюбили в района и неговите 300 слънчеви дни годишно. Сайтът им е „капана”, който привлича и други техни сънародници. Техен собствен сайт на английски език. Сайт, съдържащ всички практични детайли, които можете да си представите за местния живот, както и много снимки. Важна част от сайта са съветите как можете по-лесно да се заселите и устроите тук.
Скоро идват и други техни сънароднижи, които правят свои сайтове. Мнозина от тях стават импровизирани посредници при покупката на къщи и улесняването на настаняването на новопристигащите. После следва едно телевизионно реалити, посветено на пионерите от първата вълна… И сега:
Стаи за гости и малка био ферма
Днес над 600 преселници имат свой дом в района на Попово. Има и други подобни общности из туристическите места в България, но тази в Попово е на най-невероятното място.
Клер и Крис се настаняват в Паламарца преди цели 5 години. От 600-те жители на селото – сериозните 10% са новопристигнали като тях самите. Те двамата бързо стават стълб на общността и пример за успешна интеграция: „Искахме да се установим във Франция и да започнем свой малък земеделски проект, но това се оказа много скъпо. Решихме да се опитаме да направим същото в България”.
Те първо стават доброволци при Марк и Кара. После остават, тъй като са убедени, че са попаднали на уникално място в Европа. Те бързо репродуцират модела си: стая за гости и малка био ферма за зеленчуци, яйца, месо и мляко, които осигуряват разточителни, вкусни и здравословни закуски за гостите им.
Крис работи дистанционно за своя университет в САЩ, а Клер организира онлайн курсове по рейки.
По-истински, по-приятен и по-слънчев живот
„Хората, които ни познават отдавна никога не са си представяли, че можем да живеем така”, казва с усмивка Крис. Археолози по професия и по-скоро градски хора, той и Клер успяват да организират много добре живота си на село, макар и той да е малко суров, понякога. Двойката много бързо установява връзки със съседите си: „Още в началото ги помолихме за помощ, за да възстановим къщата си. Това, което искахме беше да запазим местната архитектура и да използваме същите тухли от печена пръст, от които са построени старите къщи. Съседите много ни помогнаха и за градината и козите, които започнахме да отглеждаме.”
Двамата полагат усилия да научат български език. За тях е абсолютно немислимо да останат в изолация в англоезичната общност. Крис ходи с цигулката си на местните празници и свири с местната фолклорна група.
През 2013 г. той участва и в организирането на първия за региона фестивал за българска музика и DJ електронен микс. Идеята им вече е заимствана и на други места. Дори и най-консервативните сред местните хора приемат фестивала, а младежите в Попово направо са щастливи от това.
Миналата година статия във вестник „Гардиън” за стаите им за гости вдига сериозно броя на посетителите. От дума на дума, с много активност във Facebook и с отлични отзиви в TripAdvisor, малккото иначе село започва да се превръща в място за туризъм. Ефекта от това е, че един от всеки двама клиенти се замислят дали да не купят къща и да не се преселят, завладени от мечтата за живот, който е по-прост, по-истински и с повече слънце.
Преди 25 години, когато падна комунизмът, селото има цели 3000 жители. Те вече са свободни да живеят, където пожелаят и много от тях напускат селата. Селата опустяват, някои от тях дори изчезват.
Къща за 10 000 евро
Тези, които остават са само една шепа активни хора и бабите с малки пенсии, които преживяват със зеленчуците в градините си и от рентата от земеделските си имоти. В селата няма нито една улица без празна или рушаща се къща. Старите училища, поликлиниките и административните сгради пустеят. Това обяснява и достъпните цени на имотите, които са едни от най-евтините в Европа.
За 5000 евро и без много-много юридически трудности можете да си закупите обитаема къща, която има вода, ток, телефон и красива градина. В eBay цените започват от 130 евро и стигат до 70 000, които се искат за луксозни и реновирани вили. Но основната част от сделките всъщност е за по-малко от 10 000 евро.
На място цената пада дори наполовина. И трябва да изхарчите само още около 5000 евро – за ремонт, изолация, баня и други подобрения. И така накрая имате нов дом за 10 000 евро. Уникално, нали?
Всички села около Попово вече имат своите собствени малки общности. Всяка една от тях си има уникална атмосфера. Във Водица са по-скоро късни хипита или почитатели на алтернативния и лек начин на живот в българския Рай. В Паламарца е малко по-трудно. Повечето заселници там имат свои истински житейски проекти.
Високоскоростен интернет и дистанционна работа
Добрия, стабилен и бърз интернет често е много ключов за заселването и играе ролята на връзка с живота. В класациите за скорост българският интернет много често попада в топ 10, макар да е все още далече от Франция или Южна Корея. В действителност, либерализацията на сектора увеличи броя на операторите, но броят на потребителите си остава ограничен. Резултатът: и в най-отдалеченото село в България скоростта на интернет е сравнима с тази в града. Това е безспорно предимство при работата от разстояние.
Агнес продава картините си по интернет и показва някои от тях по изложби. Но живее основно от сделките с недвижими имоти. Вив се пенсинора предсрочно, но мъжът ѝ използва интернет за да дава консултации за отбранителния сектор, докато междувременно модернизира дома им.
В съседното село Брам и Анна прилагат формулата „без зима”. Те се връщат да работят в Белгия през зимата и се прибират в България за останалите сезони.
Евелин пристига миналата година от Турция. Тя е холандка и напуска Кападокия заради Паламарца. Тя е туристически организатор по професия и твърдо вярва в доброто туристическо бъдеще на България. Евелин намира клиентите си чрез своя сайт и развива предлагане на интересни дестинации за туристите. Предлагане, каквото тук преди никога не е съществувало.
След няколко посещения, Кристина и Мариама също са завладени от „духа на мястото”. Кристина е коуч и клиентите ѝ са от цял свят. Чрез Skype, тя може да проведе сеансите си откъдето си поиска. След като напуска поста си в посолство, за да стане консултант, Мариама се наслаждава на същата свобода и живот.
Други са пристигнали, съблазнени от мечтата за живот в усамотение. Повечето къщи се продават с парче земя и хубава, макар и понякога запустяла градина. Така чужденците живеят без възможност за голяма експлоатация на земята и със същите опции за скромна издръжка от земеделие, подобно на българите, които са избрали да останат или не са могли да заминат.
Местните хора, носителите на традициите
В едно синьо утро – студено и мъгливо, една малка компания, въоръжена с кофи, ножове и всевъзможни съдове опъва маса за къмпинг в единия край на градината. Върху нея нарежда няколко чаши и две-три шишета бистра непрепечена местна ракия.
Основното действащо лице кротко грухти в кочината си. То е едно 250-килограмово, добре угоено прасе. Със старата си пушка 12-ти калибър, Степан действа чисто, без животното изобщо да има време да осъзнае какво му се случва.
Старецът от съседната къща идва и гледа одобрително ритуала и дългото разфасоване.
Сега на ход е Степан. В селото той се занимава с тези работи. Като ловец и касапин, той е и отговорник за погребенията. Изобщо – ценен човек. Йън го е повикал, за да е сигурен, че всичко ще мине добре.
Изминаха три години, откакто Йън се е преместил в Паламарца. През първата година, той изцяло се е посветил на къщата. След това се заема с животновъдство за което като много от новопристигналите, не знае нищо. Съседите българи му помагат много за това. Но това не му пречи да прави грешки. Той дълго ще си спомня за първото си прасе: „Като истински аматьори, решихме да направим това през лятото. В 6.00 сутринта всичко вървеше много добре. Но в 9.00 вече беше 30 °С и навсякъде имаше рояци от мухи. Заради това се наложи да изхвърлим доста от месото.”
Това вече няма да се повтори. В съседно село друга група се е оказала напълно безпомощна пред първото си прасе. Нямало кой да ги научи и те търсили информация в книги и клипове в YouTube. Усмъртяването на животното не било много голям проблем, но после трябвало да спрат, за да проверят в компютъра и да установят, че им липсва каквато и да е информация за последователността при транжирането.
И с учудване откриват, че са извършили непоправимото – разкъсали са черватана прасето. И за капак – понеже не знаели, че не трябва да хранят прасето през последните 24 часа от живота му – провалът вече бил пълен. Дори след обилното измиване миризмата на месото била много трудно поносима.
„Тук съм свободен”
Йън обяснява: „Съседите ни в селото живеят като квази затворено общество, което почти няма нужда от външния свят. Знаят как да строят къщите си, как да сеят и как да прибират реколтата. Умеят да отглеждат животни и да повишават добива. Правят това много добре открай време. Трябва да сме луди, за да не се допитваме до тях.”
Степан и неколцина местни играят и ролята на пазители на “традиционното ноу-хау”. Радват се, че новопристигналите желаят да усвоят тукашния начин на живот и вливат свежа кръв в селото. Трябва ти Мустафа, когато искаш да поправиш каменен зид, да търсиш гъби или да дестилираш алкохол. Това последното е местен обичай, който помага зимата да мине топло. За грижите за козите трябва да питаш или Анна или най-вече Юмер – овчаря. Така че на зададения от нас въпрос „Защо сте дошли в Попово?”, отговорът на Йън е така ясен като е и бистрата му ракия: „Тук съм свободен. Никой не ми казва какво да правя и как да го правя. Имам истинска връзка с моите съседи. И имам свое собствено пространство. Невъзможно е да се върна да живея в Англия след като имам всичко това”.
