Сега я имаш! Сигурността, която винаги си искала! Надуших я в новата ти страна. Спомняш ли си, когато преди много години ми казваше, че с него си изгубила три години и половина от живота си! Ставаше дума за онзи младеж, който не те заведе пред олтара. Беше гениален пияница и чаровник, на когото заради усмивката прощаваха и двудневно закъснение за среща. Тогава се питах как е възможно да изгубиш три години и половина от живота си? Дори в затвора годините не са изгубени. Не е възможно да ги изгубиш, дори да ти се иска. Може да се изгуби само надеждата.
Разказваше ми още, че ти е писнало от такъв начин на живот и че искаш сигурност, защото самата ти се чувстваш несигурна; казваше още, че вие двамата, дето толкова си приличате, просто се унищожавате един друг. Трябваше ти някой солиден, сигурен, някой, който да те закриля. Сигурност! Ето сега я имаш. И тази сигурност вече ти излиза през носа, през ушите, през всяка пора. Докарва те до лудост!
Имаш си мъж, който не пие, не пуши и не говори много, но пък е верен и сигурен. По професия е анестезиолог. Първо тебе упои. В клиниката го уважават и очакват един ден шефът му, доктор Хенке, да го направи свой съдружник. Всички мислят, че е швейцарец по рождение – толкова е акуратен, а това тук е най-големият комплимент, който може да получи някой варварин от по-несретната част на Европа. Ти чака дванайсет години, докато получиш швейцарско гражданство. За да станеш югославянка, ти бяха достатъчни само девет месеца в майчината утроба!
“Тя живее в Швейцария и всичко й е идеално уредено…” – чуваш шушукането зад гърба си, идвайки в Белград. Но ти си знаеш колко ти струва това. Единайсет месеца живееш като в аквариум без вода, за да дишаш през единия месец у дома.
Как си, Снежана? Прищя ли ти се да се скараш като хората с някого, да изпонатрошиш чиниите, да запееш, докато миеш прозорци, да поискаш кафе или олио назаем от комшията, да ядеш динята без нож и вилица и да си изплакнеш пръстите в реката?
Знам, най-тежки са вечерите у доктор Хенке и жена му. Трябва да бъдеш любезна, докато следят как се държиш: става ли от тебе добра швейцарка? Фондюто се точи по вилицата като дългите досадни вечери, когато се говори само за общи места, за времето и децата.
Спомняш ли си нощта, когато двамата с гаджето ти се сбихте пред Двата елена, защото той се правеше на идиот? Да можеше анестезиологът поне веднъж в живота си да се видиоти! Да се разкрещи! Да се разпсува! Да покаже, че е жив поне мъничко! Как мислиш – един бой би ви се отразил добре: само да се прочисти въздухът, да експлодират натрупаните, но премълчани неща, които нагнетяват тишината и зреят като червясал рокфор.
Хайде, изхвърли телевизора през прозореца! Надуй грамофона до дупка! Какво губиш? Сигурността? И без нея може да се живее чудесно. Бъди смела и рискувай!
Снежанке, какво правиш сред тези джуджета?
Момо Капор: „Рай“
Момо Капор е роден в Сараево през 1937. Живее в Белград. Литературните критици и теоретици го считат за един от родоначалниците на „джинс-прозата“ в бивша Югославия, изтъквайки неговото майсторство в овладяване на кратките литературни форми. Всъщност е завършил живопис в белградската Академия за изобразително изкуство. У нас е известен най-вече със сантименталната си изповед „След любовта“:
След любовта остават телефонни номера, които избледняват.
След любовта остават чаши с гравирани монограми, откраднати от по-добрите мотели.
След любовта остава една маса в кафене „Манеж“ и учуденият поглед на стария келнер, когато ни вижда с други.
След любовта на устните остава металният вкус на несполуката.
Остават адреси на стаи „от четири до шест“.
След любовта остават изреченията: „изглеждаш чудесно, никак не си се променил/а…“ и „обади се някой път, нали пазиш телефонния ми номер?“
След любовта остават тъмните улици, по които се връщахме след любовта.
След любовта остават мелодиите по радиото, които постепенно излизат от мода.
Остават тайните знаци, любовните шифри, остава твоята страна на леглото и страхът, че неочаквано ще влезе някой.
Трак!-поставената слушалка, когатo се обади нечий чужд глас. Хиляда и една лъжи…
След любовта остава изречението „Аз ще вляза първа в банята“ и отговор: „Няма ли заедно?“- този път не!
След любовта остават съучастниците: пазителите на тайните, които вече не са никакви тайни.
След любовта остава лекото вълнение, когато пътьом вдъхнем познатия парфюм на някоя непозната жена.
След любовта улиците са празни, а градът- пуст.
След любовта остават неподписаните картички от Венеция и Амстердам.
Препълнените пепелници и празното сърце. Навикът да се палят две цигари едновременно.
Случайно направени снимки, загубени фиби, таксиметровите шофьори, които не ни обичаха и цветарките, които ни обичаха.
След любовта остава наранената суета.
След любовта остават други мъже и други жени.
След любовта не остава нищо.
