Хенри Милър за любовта, думите и свободата да бъдеш себе си.
Хенри Милър ( 26 декември 1891 г. – 7 юни 1980 г.) e американски писател и художник. Оставил е в съкровищницата на световната литература „Тропик на Рака”, „Тропик на Козирога”, „Черна пролет”, „Лудият петел”, „Под покривите на Париж”… Ето какво казва за него писателката Ерика Джонг, на която също е лепнато клишето „порнографски” автор:
„Кой е герой? — пита Хенри Милър в една от своите книги. — На първо място — казва той — това е човек, победил страховете си.” Според това определение Милър беше герой. В началото още не, но в края на живота си разбра, че истинското откровение е смехът, а не гневът.
Хенри Милър продължава да е известен — за свой ужас (докато беше жив) — като „цар на мръсния език”. Но за него сексът беше само един от начините за самоосвобождаване. В най-освободената му книга обаче — „Колосът на Маруси” — напълно липсва сексуално съдържание.
…Когато критикуваха книгите ми, той казваше: „Защо не го приемеш нашега?” И сега продължавам да се опитвам да бъде весела като Хенри. Когато успея да се засмея на нещастието, а не да плача над него, може би ще реша, че съм свободна.
Хенри Милър продължава да стряска хората. Не заради известността си като порнограф, нито дори защото му прикачиха етикета „сексист”, когато през 1970 г. Кейт Милет публикува „Сексуалната политика”. От Милър се страхуват, него го мразят най-вече защото е освободител; защото посмя да каже, че сме способни да преодолеем страховете си.
Повечето хора не са свободни. Свободата ги плаши. Те следват модели, създадени от родителите, наложени от обществото, от ужаса, предизвикан от мисли като „какво ще кажат хората?” и „какво ще си помислят хората?”, от непрекъснатия вътрешен диалог, в който се сблъскват задължението и желанието; и задължението побеждава.
В една своя не толкова известна книга, „Червената тетрадка”, Хенри цитира Буда: „Не вярвай в нищо, независимо къде си го прочел или кой го е казал, дори да съм го казал аз, ако то не е в съгласие с разума и чувствата ти.”
Хенри знаеше, че и най-великият гуру не е безгрешен. Опитваше се да научи почитателите си да не го следват сляпо. Малко преди смъртта си през 1980 г. Хенри написа на Бил Пикерил, млад художник: „В окончателната реалност на съществуването има само един истински оброк — всеки е венчан за самия себе си.” Той разбираше, че учителят може единствено да отвори вратата. Готов трябва да е ученикът.
…Сам по себе си Милър е цял един свят. Трудно може да се намери негов съвременник, с когото можем да го сравним. „Тропик на Рака” излиза със скандал през 1934 г. — същата година, когато Ф. Скот Фицджералд ни дава „Нежна е нощта”, Исак Динесен — „Седем готически приказки”, Една С. В. Мили
— „Вино от тези лозя”, Лангстън Хюз — „Така правят белите”. Специфичният стил на Милър не може да бъде сравнен с никого от тях — духът му е заслушан в миналото, в Уитман и Рабле. В една цинична епоха Милър остава романтик, пример за оптимизъм сред пропадналия ни свят, за щастлива бедност в свят, подчинен на изгодата — също като веселието на Йейтс, когато в Lapis Lazuli пише за китайските мъдреци: „Очите им, древните им блестящи очи са весели.”
Нека си припомним няколко несресани мисли на Хенри Милър от „Тропик на Рака”.
Истинският лидер няма нужда да води – достатъчно му е да посочва пътя.
Най-голямата лъжа е да обещаеш да обичаш един човек цял живот.
Идеите трябва да бъдат съчетани с действие. Ако в тях няма секс и жизненост, няма и действие.
Ракът на времето ни разяжда. Нашите герои отдавна са извършили самоубийство или понастоящем се самоубиват. Значи не Времето, а Безвремието е героят. Трябва да тръгнем всички в крак, сплотено към затвора на смъртта. Спасение няма. Времето няма да се промени.
Нямам пари, нямам средства за прехрана, нямам надежди. Аз съм най-щастливият човек на земята. Преди година, преди шест месеца, смятах, че съм творец. Сега въобще не мисля за това. Аз действително съм творец. Вече нямам нищо общо с литературата. Не останаха книги за писане, слава Богу. А тази? Това не е литературно произведение, а клевета, злословие, сквернодумство. Не е книга в нормалния смисъл на думата. Не, това е едно непресекващо оскърбление, храчка в лицето на Изкуството, ритник в задника на Бог, Човек, Съдба, Време, Любов, Красота… каквото си изберете.
Хаосът е партитурата, върху която е написана действителността.
Човек, който никога не е бил измъчван от невроза, не може да има реална представа за страданието.
Човек е в състояние да спи почти навсякъде, но трябва да има място, където да работи. Дори да не създава шедьовър. Даже слабият роман изисква стол за сядане и уединение.
Думите са самота. Снощи оставих за теб две думи на масата – ти ги покри с лактите си.
