Най-тежки са онези моменти, в които имаш нужда да говориш, но не знаеш с кого. Минава ти през ум, да се обадиш на най-близките си, но не намираш смисъл да го правиш, защото си сигурен, че думите им ще бъдат безсмислени и няма да ти дадат утеха. И си прав.

В тези моменти преглъщаш болката си обратно, навътре към себе си и приемаш, че има дни и битки, които трябва да изживееш изцяло сам.

Представяш си хората, които биха те разбрали точно сега – онези, за които си мислиш, че не е подходящо да звъннеш; не си ги виждал от много отдавна или не ги познаваш толкова добре. Онези, за които разумът ти казва, че не са ти близки, но душата ти намира утеха в погледа и гласа им.

Тези хора не са родителите ни, не са децата ни, не са и приятелите ни, които виждаме ежедневно. В тези моменти разбираш, че ние не сме заедно с телата и думите си. Ние сме заедно единствено в мислите си.”

Радослав Гизгинджиев, “Повече от любов”