Да. Категорично.

Но повечето хора използват автоматични модели на поведение с надеждата да избегнат или да прикрият отрицателните чувства, без да се налага да се изправят срещу тях. Някои затъват дълбоко в тези емоции, други се опитват да им противодействат с цинизъм, ирония или черен хумор, трети се мъчат да ги игнорират. Но това е просто умъртвяване на чувствата, при което жертвата е истинското благополучие.

За да разбереш къде се вписваш в диапазона на тези повече или по-малко неефективни решения, провери кой от следните сценарии ти приляга най-добре:

1. Шефът ти предприема промени, които те притесняват. Как ще реагираш?
A. Не обръщаш внимание на тревогата и гнева си. Накрая всичко ще се уталожи, а и бездруго имаш още куп неща на главата си.
Б. Обмисляш дълго и настойчиво какво ще наговориш на шефа си и до припадък репетираш наум какво ще кажеш ти и какво ще каже той.
В. Отделяш време да помислиш защо промяната те разстройва, решаваш да обсъдиш това с шефа си и се залавяш отново за работа.

2. Тригодишният ти пакостник разхвърля играчките си по пода. Прибираш се след дълъг ден, препъваш се в тях и крясваш на детето. Как ще постъпиш после?
A. Ще махнеш с ръка, омаловажавайки избухването си: „Всичко е наред, просто имах тежък ден.“
Б. Цяла вечер ще се самообвиняваш за грубото си отношение, питайки се защо винаги реагираш така, и ще стигнеш до извода, че си най-лошият родител на света.
В. Ще обсъдиш изминалия ден с партньора си, ще осъзнаеш, че реакцията към сина ти е свързана с гнева, който изпитваш към шефа си. Ще прегърнеш детето, ще се извиниш и ще му помогнеш да се приготви за сън.

3. Преживяваш болезнена раздяла с гаджето си. Какво правиш?
A. Излизаш да пийнеш с приятели, за да се разсееш. Възможно е дори да се запознаеш с нови хора. Това ще ти помогне да притъпиш болката.
Б. Затваряш се вкъщи и си блъскаш главата къде си сгрешил? Питаш се защо винаги се проваляш във връзките?
В. Известно време се чувстваш зле. Пишеш или говориш с приятели за горчивото преживяване и извличаш важни поуки от него.

Ако имаш най-много отговори „А“, ти си „бутилиращ“ тип

Хората от този тип се опитват да си гледат работата, оставяйки емоциите настрана. Склонни са да загърбват нежеланите чувства, защото са дискомфортни и разсейващи или защото вярват, че всяко поведение, което не издава стопроцентово щастие, е проява на слабост.
Ако си „бутилиращ“ тип, който мрази работата си, вероятно ще отхвърляш съзнателно негативните чувства, като си казваш: „Поне имам работа“. Ако връзката ти е нещастна, ще се оставиш да бъдеш погълнат от проект, който трябва да се свърши. Ако си склонен да пренебрегваш себе си в името на другите, вероятно ще отпъждаш тъгата и напрежението, като си напомняш, че и твоето време ще дойде.

По-голяма склонност към „бутилиране“ на емоциите проявяват мъжете. Те често проявяват класическо потискане на емоциите – стегни се, вземи мерки и давай напред. Действие, действие, действие!

Бедата с „бутилирането“ е, че пренебрегвайки емоциите си, няма как да стигнеш до корена на причините, които ги пораждат, а в дълбочина проблемът остава нерешен.
Неведнъж съм срещала представители на „бутилиращия“ тип, които години наред не помръдват от все същата мизерна работа, взаимоотношения или обстоятелства. Те са толкова погълнати от фикс идеята за действие и от желанието да бъдат образец за усърдие, че от години не са изпитвали истинска емоция. А това изключва всякаква възможност за значима промяна и развитие.

Друга особеност на този тип поведение е свързана с явното престараване да се мисли положително и всичко отрицателно да се изхвърли от съзнанието. За съжаление, усилието да не правиш нещо изразходва изумително голямо количество умствена енергия. А мислите и емоциите набират още по-голяма сила, когато се опитваме да ги пренебрегнем или ограничим. Ако сте се подлагали на диета, по време на която мечтаете за парче шоколадова торта, сигурно познавате обратния ефект на съвети като „просто не мисли за това“.

Рисковете при „бутилирането“ на емоциите
Иронията в случая е в това, че дава усещане за контрол, но всъщност го отнема. Първо, емоциите са тези, които командват. И, второ, потиснатите емоции неизбежно излизат на повърхността, когато най-малко очакваме. Психолозите наричат този процес емоционален теч. Примерно си ядосан на брат си. Опитваш се да потиснеш чувството. Но след чаша вино на семейно тържество от устата ти се изплъзва хаплива забележка, а резултатът е семеен скандал. Или: пренебрегваш разочарованието си от това, че си се разминал с дългоочаквано повишение в службата, и само след няколко дни се хващаш, че ревеш като бебе, докато гледаш „Армагедон“ за десети път.

Обикновено потискаме емоциите си с най-добри намерения. И това ни създава усещането за ефективност. Казваме си „мисли позитивно“, „гледай напред“, „стегни се“. И ‒ пуф! ‒ нежеланите емоции изчезват просто така, като по чудо. Но всъщност те са останали скрити под повърхността, готови по всяко време да изскочат с неподозирана сила, нараснала многократно под въздействие на херметическото налягане, упражнено върху тях.

Не е изненадващо и това, че „бутилирането“ оказва отрицателен ефект върху взаимоотношенията. „Току-що имахме ужасна разправия, а той излезе за работа, като че ли нищо не е било – казва съкрушената жена за съпруга си, който има навика да се „бутилира“. – Изобщо не му пука!“

Любопитно
Изследователи са установили, че потискането на емоциите повишава кръвното налягане на околните дори когато те нямат представа, че човекът до тях „бутилира“ емоциите си. Почакайте само адвокатите да се доберат до това проучване! „Ваша чест, съпругът на клиентката ми ще я докара до инфаркт, защото отказва да изразява чувствата си.“

В случай, че преобладават отговори „Б“, ти си „латерна“
Когато са обсебени от чувства, носещи емоционален дискомфорт, „латерните“ се пекат на бавния огън на своето нещастие и не спират да разбъркват тенджерата, отново и отново. Те не могат да се освободят от натрапчивите тревоги и когато са погълнати от болезненото усещане за провал, непълноценност или несигурност, се опитват да направят дисекция на проблема. В тази група най-често се оказват жените.

Премислянето е братовчед на безпокойството. И двете насочват фокуса навътре и са свързани с мисленото пребиваване в момент, който не е тук и сега. Но ако безпокойството е отправено към бъдещето, то премислянето се съсредоточава в миналото – още по-лишено от смисъл занимание.

„Латерните“ губят обективния си поглед, правейки от мухата слон, а от обидата – углавно престъпление.
Но те превъзхождат представителите на „бутилиращия“ тип в едно отношение: в стремежа си да намерят решение на проблемите те поне изпитват истински чувства, тоест осъзнават емоциите си. При тях няма опасност от емоционално изтичане, но това не им пречи да се удавят в потока на емоциите си. Когато премисляш непрекъснато, емоциите ти не могат да ескалират до такава степен, както при „затварянето им под налягане“, но все пак ескалират, макар и по друг начин – те набират сила като ураганния вятър, чиято енергия расте с всеки следващ порив.

„Латерните“ също са ръководени от най-добри намерения. Предъвкването на дискомфортните чувства създава у тях измамната утеха, че полагат съзнателно усилие за преодоляване на нещастното им положение. Но в края на краищата те не се приближават до решаването на проблема, който лежи в основата на тяхната тревожност.
„Латерните“ често се самообвиняват с въпроси като „Защо винаги реагирам така?“ или „Защо не мога да се справя по-добре?“ и също изразходват огромни количества ментална енергия. Изтощително е. И безрезултатно.

Предъвкването невинаги е соло занимание. Когато излезеш с приятел и започнеш да се оплакваш от баща си, или за пореден път се жалваш от шефа си, е налице така нареченото споделено предъвкване. Въобразяваш си, че тези душеизлияния помагат да се почувстваш по-добре, но ако не предприемеш конкретно действие, в крайна сметка може да се окажеш още по-ядосан на баща си или на шефа си.

Рисковете при предъвкването на емоциите
Общуването с „латерните“ също не е лесно, защото те имат навика да натоварват околните със своите дълбоки и тежки емоции. Те искат да ги обсъдят с човека до себе си, но идва момент, в който дори най-близките им натрупват емпатийна умора, изтощени от неутолимата им потребност да говорят за страхове и тревоги. А като се има предвид, че това фокусиране не оставя никакво място за чуждите потребности, накрая слушателите просто се отдръпват, като оставят „латерната“ с чувството на обърканост и самота.
После те могат да попаднат в капана на един особен вид безпокойство, така нареченото „нещастие заради нещастието“, при което се тревожиш за това, че се тревожиш.

В психологията съществуват мисли от Първи и Втори тип. Мислите от Първи тип са обичайните човешки тревоги в ежедневието: важен проект, натоварен график, караница, родителски притеснения. Тези мисли са праволинейни: „Тревожа се за Х“; „Мъчно ми е за У“.

Докато мислите от Втори тип възникват, когато навлезеш в менталната къща на огледалата и започнеш да плетеш около себе си мрежа от безполезни мисли за мислите. „Тревожа се за това, че се тревожа толкова много“ или „Изпитвам стрес от това, че съм под стрес“. Към тези и бездруго затормозяващи емоции добавяме и чувството на вина за това, че ги имаме. Гневим се на гнева си, тревожим се заради тревогите си и сме нещастни понеже изпитваме нещастие.
Прилича на плаващи пясъци. Колкото повече се борим с емоциите си, толкова по-дълбоко затъваме.

Каквото и да си въобразяваме, че постигаме, когато „бутилираме“ или предъвкваме емоциите си, никоя от тези две стратегии не допринася за здравето или щастието ни. Все едно да вземеш аспирин за главоболие: лекарството ще облекчи болката за няколко часа, но ако причината за неразположението е липсата на сън, проблеми с прешлените или настинка, главоболието ще се завърне с пълна сила, веднага щом премине действието на аналгетика.

„Бутилирането“ и самонавиването са бързодействащият емоционален аспирин, към който посягаме с най-добри намерения. Но ако не стигнем до първоизточника, пропускаме възможността веднъж завинаги да отстраним причината за страданието, което изпитваме.

Ако държа купчина книги с изпънати пред себе си ръце, в продължение на няколко минути всичко ще е наред. Но след 2… 3… 10 минути… мускулите ми ще започнат да треперят. Ето какво става, когато се „бутилираме“. Усилието да държиш нещата на ръка разстояние, може да бъде изтощително. И то до такава степен, че да изпуснеш товара.

Но ако държа книгите плътно до себе си и ги притискам толкова силно, сякаш искам да ги смачкам, мускулите на ръцете ми пак ще затреперят. В това положение ще бъда приклещена, затворена и неспособна да използвам ръцете си за нищо друго. Такъв е резултатът, когато се самонавиваме.

И в двата случая губим способността си да общуваме пълноценно със света около нас: да прегърнем децата си, да изпитаме удоволствие от компанията на колега, да сътворим нещо ново или просто да вдъхнем с радост мириса на прясно окосена морава. Откритостта и ентусиазмът биват заменени от шаблони, ограничаващи истории от миналото и несправедливи обвинения, а умението ни за решаване на проблеми и за взимане на решения постепенно отслабва. Тези сковаващи пози ни пречат да бъдем гъвкави, докато се опитваме да се справим със суровите житейски обстоятелства.

Естествено, понякога няма нищо лошо в „бутилирането“ или в пренавиването, или във внезапните скокове от едното към другото. Има случаи, в които е най-удачно да се приложат именно тези техники за справяне. Ако любимият ти най-безцеремонно скъса с теб в деня преди защитата ти по адвокатско право, би било належащо да игнорираш проблема, за да можеш да се съсредоточиш върху непосредствената задача.

Но когато ги използваме като основни методи за справяне с проблемите, тези техники дават обратен резултат и ни правят още по-зависими.

Източник: http://www.gnezdoto.net