Днес решихме да ви запознаем с една кореспонденция между клиент и психотерапевт. Лори Готлиб е писател и психотерапевт на частна практика. Защо насочваме вниманието ви към тази кореспонденция? Защото проблемът в нея е конкретен, но много от нас биха могли да припознаят някого в него. Ето как звучи тя …

“Уважаеми терапевт,

Баба ми скоро ще умре. Не съм тъжна, когато мисля за това. Ако трябва да съм честна, ще бъде огромно облекчение за мен. Тя е ужасен нарцисист и алкохолик. Но има моменти, в които се чувствам като ужасен човек, затова, че искам тя вече да умре. И знам, че когато това се случи, вероятно ще мисля за нея по-добри неща, отколкото тя заслужава. Разкъсвам се между вината и истинската, чиста неприязън към тази жена. Как мога да се помиря с тези чувства у себе си, преди тя да почине?

Подпис: Лошата внучка

Скъпа, лоша внучке,

Веднъж пациент, на име Дейв, имаше трудна връзка с умиращия си баща. Баща му беше, по думите му, насилник: унижаващ, критичен и изключително самовлюбен. Човек, който отчуждил двамата си сина още от ранна възраст и имал дистанцирани и конфликтни отношения с тях като възрастни. Дейв беше 50-годишен, женен, имаше свои деца, и тъй като здравословното състояние на баща му се влоши, той имаше проблем с това какво да каже на погребението. Какво би могъл да каже за баща си, което да звучи вярно? Тогава Дейв дойде при мен и ми разказа за нещо, което се бе случило, когато отиде да посети баща си на смъртния му одър. Бащата протегнал ръка към сина си и казал: “Иска ми се да се бях отнасял по-добре с теб. Бях задник.”

“Знам — отвърнал Дейв. Като потърпевш, знам, че си задник. Отначало се ядосал — дали баща му очаквал прошка, сега на 11-ия час? По начина, по който Дейв виждал нещата, ние сме такива каквито сме в живота си, а времето за промени и поправки е много преди да напуснем тази земя, не в навечерието на нашата смърт. Ние не получаваме автоматичен завършек или прошка от изповедта на смъртното легло.

“… и аз не ти прощавам — добавил Дейв. Мразел се за това, че го казва, съжалявал в секундата, в която го изрекъл, но не искал баща му да мисли, че вредата, която е причинявал десетилетия наред ще му се размине. След цялата болка, която бе понесъл, и целия труд, който бе положил, за да създаде добър живот за себе си и за семейството си, щеше да бъде проклет, ако сега трябваше да успокои баща си с лъжата: “О, не, татко — ти си добър баща.” Беше прекарал детството си, лъжейки за начина, по който се чувства. Все пак Дейв се зачудил какъв човек, какво чудовище може да каже това на умиращия си баща …

Има термин, който понякога използваме в терапията: “принудително опрощение”. Често хората мислят, че за да продължат напред, те трябва да простят на човека, който ги е наранил — родител, бивш съпруг, чичо, който ги е насилвал сексуално, баба, която се е държала като пиян нарцисист. Чули са от добре обосновани хора, че докато не успеят да простят, гневът им ще продължи да съществува. Често се чувстват принудени да простят, а после в крайна сметка вярват, че нещо не е наред с тях, ако те не могат да го направят — че не са достатъчно просветени, достатъчно силни или достатъчно добри.

Но опрощението е сложно нещо, по същия начин, по който извиненията също са сложни. Извиняваме се, защото ни кара да се чувстваме по-добре, или защото ще накараме другия човек да се чувства по-добре? Съжаляваме ли за това, което сме направили, или просто се опитваме да успокоим другия, който вярва, че би трябвало да съжаляваме за това, което смятаме за оправдано да направим? За кого е извинението? За кого е прошката? Дадена, за някои прошката служи като освобождение – прощавате на човека, който ви е наранил, без да оправдавате действията му, и това ви позволява спокойствие. Но това не е вярно при всички.

Така че това, което аз ще кажа за прошката, е следното: Можете да изпитвате състрадание, без да прощавате. Има много начини да продължите живота си, без да прощавате, но да се преструвате, че се чувствате по определен начин, не е един от тях. Принудителната прошка е фалшива прошка за нечия друга полза. Като терапевт, последното нещо, което искам, е да разубеждавам хората, относно чувствата им. Ако баба ви се държи зле, защо бихте я харесали? Ако тя прави живота ви труден, защо да не се чувствате облекчени, когато тя умре?

Звучи сякаш вината, която чувствате, се отнася повече до желанието ви да почувствате нещо, което не чувствате, да харесвате и да прощавате, без да сте в състояние да събудите съпътстващите емоции. Вместо това може би начина, по който да “помирите” тези противоположни сили, е да простите на себе си, а не да се опитвате да простите на нея. Простете си, че имате нормална реакция към предизвикателен роднина. Простете си, че се опитвате и не успявате да почувствате някаква привързаност, когато има толкова малко за какво да се хванете. И тогава, също като Дейв, вижте дали, вместо привързани или опрощаващи, можете да започнете да бъдете разбиращи. В края на краищата, нарцисистите и алкохолиците са хора, които изпитват много болка. Предполагам, че баба ви има болезнен вътрешен свят, толкова болезнен, че е възможно вие и тя да имате нещо общо помежду си: може би тя самата би искала да умре. Може би нейните нарцистични защити и обезболяващите ефекти на алкохола са единствените неща, които я държат настрани от тези чувства през целия й живот — или от онова, за което вие чувствате вина, че изпитвате сега.

В известен смисъл един от най-големите ни екзистенциални страхове не е да не бъдем харесвани, а по-скоро да бъдем забравени, невидими, пренебрегвани. Най-малкото, ако някой не ви харесва, то той поне знае за вас – а баба ви е успяла да накара другите да знаят за нея. Тя е толкова дълбоко в ума ви, лоша внучке, че вие ми пишете, за да ме попитате как да се справите с нейната окупация в съзнанието ви. Но истината е такава: Вашата баба ще трябва да преосмисли начина, по който мисли за себе си в края на живота си, а това не е работа, която някой друг може да свърши вместо нея. Онова, от което може да почерпите полза, е общото помежду ви, и чрез него да почувствате истинската доброта. Опитайте да си припомните един или два, или дузина положителни спомени с нея, които отдавна са потънали дълбоко в отрицателните. Опитайте да ги споделите с нея. Опитайте да си представите какво е чувството да не можете да приемете себе си, както тя вероятно се е чувствала през цялото време, прикривайки го. Помислете дали това не може да послужи като урок за вас – да не се преструвате, относно начина, по който се чувствате, така че вашите последни мигове да изглеждат по друг начин от тези на вашата баба.”

По статията работи: Елиза Трайкова

Източник: https://psychology.framar.bg