Емили разклати закачливо дебелите плитки от двете страни на малкото си личице и се изплези на тригодишното момиченце, което я гледаше дяволито в огледалото. В дългата й кестенява коса проблясваха светли като слънчеви лъчи кичури. Беше ги наследила от майка си. Малката красавица се огледа критично. След секунди на устните й засия доволна усмивка. Грабна принцеса Рапунцел и затанцува с нея из стаята. Обичаше куклата си, обичаше да гали косите й. Обичаше да си представя, че са приятелки, сестри. Само преди броени седмици Дядо Коледа донесе и на двете красиви нови рокли. Еднакви, пъстри, с тях приличаха на малки пеперудки. Емили сякаш летеше из стаята. Роклята й се разпери като ветрило. Ето ги, носят се из балната зала. Утре Рапунцел ще се омъжи за принцa. Емили обичаше тази история – за хубавата принцеса, която спуснала дългите си плитки на храбрия млад мъж, за да я спаси от кулата-затвор. “Рапунцел, Рапунцел, прекрасна Рапунцел, скоро и аз ще имам като твоята коса, – пееше си тихичко. – Рапунцел, Рапунцел, с най-красивата коса…”

Когато преди три години Емили Джеймс се появи на бял свят, сестрите в болницата останаха изумени – не бяха виждали бебе с толкова много коса. Сочеха малкото зачервено от плач личице и клатеха глави с умиление.

– Голяма красавица си имате, да ви е жива и здрава, – нареждаха една през друга.

Сестрите се оказаха прави. Емили се превърна в истинска красавица. Сините й очи приличаха на майско небе, бялата й кожа беше като нежна коприна, а косата й… косата й не можеше да се опише. Трябваше да се види, да се докосне… Искаше ти се да заровиш лице в нея, да вдъхнеш аромата й и да останеш така завинаги…

***

Натали лежеше в леглото си, прегърнала с две ръчички принцеса Рапунцел – любимият подарък, който Дядо Коледа й донесе преди две години. Отново се чувстваше ужасно отпаднала. Майка й седеше на ръба на леглото с горящ от тревога поглед и чакаше какво ще покаже термометърът. Баща й крачеше нервно из стаята.

– Добре съм, мамо, само много ми се спи…, едва чуто продума Натали.
Другият месец ставаше на седем. Не усети как мина времето от последния й рожден ден. Дните се сливаха. Не можеше да си спомни нищо съществено. Освен химиотерапията. Знаеше, че родителите й не позволяваха да използва лоши думи като “мразя”, но… тя наистина я мразеше! Мразеше гаденето. Мразеше виенето на свят. Мразеше всичко, което лекарствата й причиняваха. Но най-много мразеше това, че изгуби косата си.

– Ще се оправиш, мъничето ми. Почини си. – Майка й излезе тихо от стаята и даде знак на бащата да я последва. Той се приближи до леглото и целуна лекичко Натали по челото.

– Обичам те, мило мое. Поспи. Сънят ще ти помогне да оздравееш – и излезе.

Натали се надигна в леглото. Погледна към голямото огледало отсреща. Родителите й искаха да го махнат, когато косата й започна да капе, но тя не позволи. Видя слабо момиченце с бледосива кожа и уморени зелени очи. Опита се да се усмихне на отражението. Стана й жал за момиченцето – изглеждаше толкова мъчнико, толкова слабичко. Очите й се напълниха със сълзи. Липсваше й старият живот. Липсваха й дните в училище. Но най-много й липсваха игрите с приятелите. Опитваше се да се адаптира, даваше всичко от себе си, но се усещаше различна. БЕШЕ различна. Често улавяше погледите на децата, чуваше ги как тайничко говореха за шапката й. Сигурно се чудеха как ли изглежда под нея. Чувстваше се зле и постепенно престана да излиза от вкъщи. Тук никой не я зяпаше. Дори не беше нужно да носи шапка. Ах, колко мразеше тази шапка…

***

– Много си красива, съкровище.
Ейми Джеймс стоеше на вратата, усмихната. Емили се хвърли на врата на майка си. Младата жена притисна детето до гърдите си и прошепна:

– Моята прекрасна фея…
– Хубава ли съм с тези плитки?
– Много. Като истинска принцеса! (“Колко е порасналата косата й. Не сме я подстригвали, откакто се роди. Скоро наистина ще заприлича на Рапунцел. Прелестна е!”)

Ейми и Емили си приличаха като сестри. Очите им имаха същия цвят. Лицата им имаха същите черти. И косите им бяха същите. Само тази на Ейми беше подстигана късо, по момчешки. Това й придаваше още по-младежки вид. Сякаш вчера беше излязла от университета. И очите й горяха като на току-що дипломирало се момиче, изпълнено с вяра и решимост, че може и ЩЕ промени света…

Емили обичаше до полуда майка си. Особено времето, когато бяха само двете. Обожаваше Ейми да реше дългата й коса с нежните си ръце, които винаги ухаеха така хубаво. За детето това се беше превърнало в свещен ритуал. Седеше притихнало на стола и усещаше как майка й внимателно разресваше косата й, за която казваше, че е като “целуната от звездите”. Четката й беше много красива, с позлатени краища, подарък от по-голямата й сестра. И Рапунцел имаше същата, само че по-мъничка…

– Хайде, мила, ела, с татко ти искаме да ти покажем нещо…
Ейми подаде ръка на дъщеря си и двете се отправиха към дневната.

***

Мелън седеше на масата в кухнята и тихичко плачеше. Пред нея беше шевната машина. Ръцете й държаха плат с нежни розови пъпки и трепереха. “Розови пъпки… като моята Натали… Толкова живот има в нея… и толкова мъка…” Раменете на Мелън се разтресоха от сподавено ридание. Не искаше детето да я чуе. Натали, нейната прекрасна малка дъщеря, ставаше на седем само след месец. Спомни си предишните рождени дни на детето. Превръщаха се в истински празник. Идваха всички деца от квартала, всички деца от класа й. Носеха подаръци, балони, цялата къщата грееше! А Натали… Натали беше като принцеса. Всяка година Мелън й шиеше нова рокля. Откакто се роди Питър, третото им дете, беше принудена да работи на половин ден и парите не стигаха. След като Натали се разболя, си остана вкъщи и положението стана още по-тежко. Кредитните им карти бяха на нулата. Едвам плащаха за ипотеката. “Всъщност, – замисли се Мелън – и да имахме пари, пак аз щях да шия роклята й. Толкова ми е хубаво да знам, че когато я облече, усеща любовта ми върху себе си…”

Тази година Натали не искаше да празнува. Срамуваше се. Не искаше децата да я виждат без коса. Мелън реши, че въпреки всичко ще ушие нова рокля. Щяха да отбележат този ден, пък дори и само петимата вкъщи. И торта щеше да има!… Погледна отново към шевната машина. За първи път роклята за новия рожден ден щеше да е по-мъничка от предишната. Малкото й съкровище сякаш се беше стопило. В гърлото й заседна буца. Очите й се напълниха със сълзи. Преглътна ги и каза тихичко „Стига, Мелън! Всичко ще се оправи!”

– Натали, миличка, искам да ти покажа нещо…
Младата жена се приближи до леглото на дъщеричката си и седна до нея.

***

Емили видя баща си, хвърли се на врата му и го разцелува. Той я вдигна на ръце и отвърна на целувките й.

– Целуни и Рапунцел! Прекрасната Рапунцел! – изчурулика Емили.

– Виж косата й! Същата е като моята, само че е по-дълга, малко по-дълга. Но скоро и моята ще е такава? Нали? Нали?

Ричард се засмя с умиление и целуна куклата по косата.

– Миличка, искаме да ти покажем нещо. Ела до мен.
Ейми отвори лаптопа си и помаха на Емили да седне при нея. Ричард се настани до тях. Момиченцето седеше развълнувано и нетърпеливо, с двете си ръчички несъзнателно си играеше с плитките на куклата си. Обичаше изненадите! Особено когато идваха от мама и татко!

– Миличка, знаеш ли, по света има много болни деца. Те страдат. Страхуват се. Срамуват се. Искаш ли да помогнем на някое от тях?… – с тих глас започна да говори Ейми.

На екрана на лаптопа се показаха снимки на дечица, борещи се с рака. Дечица с големи, тъжни очи и още по-големи тъмни кръгове око тях. Дечица с изпити от страданието личица. Дечица, които молеха да бъдат видяни, чути, разбрани. На една от снимките eдно момиченце рисуваше коса върху своето отражение в огледалото…

***

– Какво има, мамо? – попита Натали.
– Искам да изберем заедно тортата за рождения ти ден.
– Но…
– Знам, миличка, не искаш да каним децата. Добре, не се притеснявай. Но това не значи, че няма да има рожден ден. – Мелън впрегна цялата си воля, цялата си майчина любов, цялата си вяра и се усмихна. – Ще има празненство, дори да сме си само ние с татко ти и братчетата ти. Ще имаш нова рокля и голяма торта. И подаръци ще има за най-прекрасното момиченце на света! Обичаме те, миличка!

В очите на Натали за миг проблясна лъч светлина. Детето протегна ръчички и взе тежкия албум от колената на майка си. Двете разтвориха дебелите му меки корици,облечени в син сатен, и заразлистваха страниците му…

***

Очите на Емили като че ли бяха станали още по-сини. Момиченцето гледаше и мълчеше. Цялото й същество се беше променило. Изведнъж сякаш порасна с години. От клепките й се отрониха сълзи.
– Мамо, защо тези деца нямат коса?
– Защото са болнички, миличка
– Мамо, защо са болни?
– Не знам, миличка.
– Мамо, ще оздравеят ли?
– Надяваме се, че да, миличка.
– Мамо, много са тъжни.
– Да, миличка. Но ние можем да зарадваме едно от тях. Искаш ли да знаеш как?
– Да, да, да, мамо! Искам!
– Можем да му подарим косата ти, малка моя принцесо Рапунцел.

В погледа на Ейми се четеше цялата любов на света. От опит знаеше колко мразят децата да ги подстригват. Особено ако им е за първи път. Особено ако са момиченца. А тук не става дума за обикновено подстригване. По-голямата част от косата на дъщеричката й трябваше да бъде отразява, за да стигне за направата на перука. Ейми погали нежно детето и му се усмихна с разбиране…

Емили погледна майка си. Цялото небе се оглеждаше в очите й.
– Добре, мамо. Аз имам много коса. Ще им дам от моята. Не искам да има тъжни деца. Не искам да има деца без коса.
Ейми не издържа и се разплака. Ричард тайничко избърса една сълза от крайчеца на окото си.
– Толкова се гордеем с теб, малка звездичке!
Тримата се прегръщаха. Родителите плачеха от гордост и умиление. Емили се усмихваше щастлива.
– Мамо, тате… искам само едно…
– Кажи, миличка.
– И Рапунцел да бъде със същата прическа.

***

Мелън се прибираше от пазар, когато видя, че в пощенската кутия имаше писмо. Отдавна никой не им беше писал. Получаваха само сметки и рекламни брошури. Отвори го. Видя името на подателя и очите й се напълниха със сълзи. Отвори бързо плика с треперещи ръце и прочете текста. Беше от Canadian Cancer Society. Информираха ги, че след две седмици Натали ще получи безплатна перука, изработена от естествена детска коса, дарена преди няколко дни на организацията.
Мелън погледна към небето и промълви: “Стъпка по стъпка, Господи, всичко ще се подреди! Благодаря ти!”

***

Емили се огледа критично в огледалото. Огледа и куклата си. Двете бяха с еднакви прически – на черта, която стигаше до края на брадичките им. “Ама много сме хубави с теб, нали принцесо!” Момиченцето се изплези щастливо на отражението си. След това крачетата й, обути в новите розови обувчици, същите като на Рапунцел, я понесоха из балната зала, в която отново се беше превърнала стаята й…

***

Натали стоеше пред огледалото. Приглади гънките на новата си рокля. Беше бяла с нежни розови пъпки.
– Хайде, розичке, гостите ще дойдат всеки момент, – чу гласа на майка си от хола.
Момиченцето отново се погледна. Беше красиво. Докосна косата си. Кестенява, с едва уловими светли кичури. И нейната беше такава преди. И скоро пак щеше да бъде! Знаеше го! Вярваше го!

Направи лек реверанс – беше го видяла в едно анимационно филмче. След това със замах се обърна и понечи да излезе. Роклята й се разпери като ветрило. Изведнъж се спря, затича се към прозореца и го отвори широко. Погледна към синьото като детски очи небе и му изпрати една въздушна целувка. “Благодаря ти, мила непозната приятелко! Благодаря ти! Тази целувка е за теб!” Обърна се и тичешком слезе по стълбите, за да посрещне съучениците си,които вече бяха на вратата. Децата държаха в ръцете си пъстроветни балони. Момиченцето най-отзад изпусна своя и над покривите се понесе едно малко червено сърце…

Коя е Емили Джеймс?
Емили е родена на 23.04.2010 г. Родителите й, Ейми и Ричард Джеймс, са собственици на студиото за видеозаписи FlyPress Films, Онтарио, Канада. Двамата имат три деца – Емили е средното. Като студентка Ейми дарява косата си за направа на перука за раково болни.

В началото на 2014 г. косата на Емили е вече твърде дълга, за да се поддържа. Ейми решава да й предложи да дари част от нея на Canadian Cancer Society, които ще изработят безплатна перука за дете, загубило косата си заради химиотерапия. Момиченцето се съгласява веднага, стига само любимата й кукла Рапунцел да получи същата прическа. Чичо й, Матю, стилист и съсобственик на Brennen Demelo Studios, е авторът на новата визия на малката красавица и нейната приятелка от приказките.
Ейми и Ричард качват клипа на Емили в интернет. Само за две седмици видеото натрупва 2 500 000 гледания. Към момента е видяно над 4 500 000 пъти от хора по цял свят. Дори ако само 1% от тях решат да последват примера на Ейми, това ще е огромна подкрепа за хората, борещи се с рака.

Ето я и самата Емили:

В деня, в който публикувах тази история, чух за 11-годишната Ния от Ихтиман, която дарила прекасните си къдрици на своята учителка по музика, болна от рак. Съвсем скоро ще ви разкажа и тази красива приказка за силата на детската любов и всеотдайност…

автор: Гергана Лабова / gnezdoto.net