– Смисълът ми е в това, че хората израстват покрай мен и откриват себе си – отговорила Любовта. – Аз пробуждам най-доброто у тях и допринасям то да разцъфти. Дарявам им щастие. А че това щастие е преходно и може да се превърне в нещастие, не нося вина за това. Нищо не е вечно на този свят. И нито ти, нито аз имаме силата да променим закона за преходността.

– Знам, казал Разумът, но все пак не разбирам, защо хората се боят от теб, след като уж им даваш само добро, докато на мен ми имат пълно доверие.- Дължи се на това, – отговорила Любовта – че аз ги водя към непознатото, докато ти вървиш с тях по пътища, които те добре познават.
– Но ти току-що каза, че им помагаш да открият сами себе си – възразил Разумът.

– Да, и това правя, – отвърнала Любовта- но истинската същност, истинското Аз на повечето хора са им непознати и затова се страхуват. А за това и ти имаш някаква вина.

– Но как така?

– Ти допринасяш за това, те да си изграждат преградни стени срещу мен, като им втълпяваш, колко опасна съм била и колко големи могат да бъдат болката и разочарованието, които им причинявам. Ти ги учиш да се боят от мен.

– А не съм ли прав?- попитал Разумът.

– Не, не си прав. Аз не наранявам хората, те се нараняват един друг. Те не са разочароват от мен, те се разочароват взаимно. И болката, която изживяват не е причинена от мен, а от това, че не вникват надълбоко в моята същност. И как биха могли, като ти постоянно пречиш да се впуснат изцяло в мен. Защото само така могат да ме опознаят действително, а по този начин и самите себе си.

– Този разговор е безсмислен – казал Разумът. – Ние говорим на различни езици.

– Защото не можеш да мълчиш – отговорила Любовта…