(Самосъжалението дебне отвсякъде)
Бях безпомощна жертва на отхвърлената любов.
Изиграх си моята част от пиесата, все едно Шекспир я е написал за мен. Отдадох се изцяло на самосъжалението. Оплаквах се, където и да отида, за това как съм изоставена от човека, за когото бях решила, че е целият ми свят. Носих си подутите от сълзи очи като почетна значка.
Самосъжалението е избор.
В живота на някои от нас ни се случват повече болезнени събития и травми, отколкото на други. Ние се чудим защо нашите трудности, не се случват на „лошите” хора, вместо на нас.
Ужасни неща се случват. Тъжни обстоятелства и трагедии ни оказват влияние в някакъв етап от живота ни. Добре е да си поплачем, да ни е тъжно за нас самите, да тъгуваме или да сме гневни. Но в някакъв момент, трябва да оставим всичко това в миналото и да не му позволим изцяло да ни погълне. Защото, ако не го направим, няма да можем да се научим от опита и да продължим по конструктивен начин.
Когато сме в капана на самосъжалението, ние му даваме контрола върху живота ни. Когато сме фокусирани върху болката, ние не сме фокусирани върху това да контролираме живота си. Ако обвиняваме негативните обстоятелства, се отказваме от отговорността и контрола.
Грубият шеф, криминалната опасност в мрака, неочакваното бедствие – нищо от това не може да съсипе настроението, да навреди на репутацията или да разруши взаимоотношенията така ефикасно, както самосъжалението.
Ние може да си мислим, че сме имунизирани, но не сме. Склонността да се преувеличава страданието, да си казваме, че никой не ни разбира и никой не го е грижа за нас е естествена за човешкото сърце. Това просто означава, че сме живи човеци. Че чувстваме.
Може би не сме наясно с това, но самосъжалението е коварно. То се промъква тихо и преди да разберем, вече сме разстроени от мисълта, че на никого не му е трудно толкова, колкото на нас. Ние всички ставаме жертва на самосъжалението, защото то не винаги изглежда така, както си го представяме.
Когато си мислим за човек, който се самосъжалява, си представяме някой, който се оплаква през цялото време. Представяме си един озлобен човек, който на работа винаги прави мрачни забележки, ако някой разказва за чудесния си уикенд (само, защото той е нямал такъв). Но самосъжалението се разпростира много по-широко, отколкото си мислим. Когато си преповтаряме разговор с „приятел”, който ни е ядосал; когато „си отглеждаме” болката от това, че професорът ни е дал по-ниска оценка, защото не ни харесва; когато смяташ, че момичето те е изоставило несправедливо – всичко това е израз на самосъжаление.
Самосъжалението е навикът да се фокусираш върху своите разочарования и да преувеличаваш тяхната сериозност.
Самосъжалението е неразделна част от нагласата на жертвата, която смята, че не тя, а другите имат отговорността и силата. Хората, които се самосъжаляват се възприемат като невинни, чията храброст в лицето на трудностите никой не вижда. Те търсят навсякъде аплодисментите, които са убедени, че заслужават и когато не ги получат, това затвърждава усещането, че са жертва.
Ние всички правим това понякога. Истинският проблем не е, че от време на време се самосъжаляваме за по няколко минути.
Проблемът е, когато самосъжалението стане начин на живот.
Самосъжалението ни „предпазва” от активност и когато твърде рано сме обезкуражени от икономическите условия, от неразбиращи родители, от тормоза на връстниците, от учителите или нещо друго, ние сме склонни да потъваме в болка и страх, които не служат за нищо друго освен да си направим наш собствен „басейн” от самосъжаление. С помощта на тези преживявания ние ставаме световни шампиони, но това не ни помага за нищо друго, освен да се мъчим да плуваме в своя басейн, често да потъваме в съмнения и негативни мисли. Самосъжалението е много мощна емоция.
Няма лошо да се плацикаме от време на време. Но, ако прекарваме повечето време в басейна и в един момент той придобие олимпийски размери, време е да излезем от него.
9 признака, че не излизате от басейна на самосъжалението:
1. Трудно ти е да се смееш на живота и над себе си.
Да се вземаш твърде на сериозно и да откриеш, че ти е трудно да се смееш над трудностите и пораженията е издайнически знак за самосъжаление.
- Склонен си да търсиш драмата.
На практика, ти си малко като „кралица на драмата” и имаш мелодраматични жилки. Обикновено корените на това са в крайното мислене ( например черно-и-бяло, всичко-или нищо)
- Жадуваш за съчувствие
Самосъжалението е толкова пристрастяващо, защото дава моментно удоволствие от това да бъдеш подкрепен, да са загрижени за теб и да те поглезят емоционално. Това е опасен, много неадаптивен начин за развитие на емоционалните връзки и взаимоотношения с други хора.
- Склонен си към индивидуализъм.
Самосъжалението е един от най-ефективните начини да се отделиш от приятели, семейство и хората около себе си.
- Склонен си да си насочен повече към миналото.
Някои хора живеят в настоящето, други в бъдещето, а трети в миналото. Самосъжалението е неразривно свързано с фокусиране към минали събития.
- Имаш ниска самооценка.
Хората с ниско самочувствие са склонни да са зависими от одобрението и приемането от страна на другите, като начин да се почувстват по-добре. Маската на самосъжалението, пробутваща постоянно трагична житейска история е отличен начин да се събират неочаквани поддържници.
- Имаш меланхоличен темперамент.
Хората с меланхоличен темперамент са склонни към мрачен и задълбочен самоанализ, което е добра почва за самосъжалението.
- Дълбоко в себе си, не вярваш, че си достоен за любов.
Това произтича от ниско самочувствие и създава цикъл на саморазрушително поведение. Самосъжалението е от най-добрите инструменти на саморазрушаващия се човек. То създава самосбъдващи се пророчества и отчуждава хората, които обичате и от които се възхищавате.
- Имаш подсъзнателно чувство за вина.
Често самосъжалението е несъзнаван начин да се избягва отговорност за действия и решения, взети в миналото. Когато ни е трудно да приемем грешките си, понякога сме склонни да се крием в ролята на жертви. В този случай самосъжалението е перфектен себесъхранителен механизъм.
Самосъжалението е мощен навик.
Както се казва „ Страданието обича компания” . Тъй като самосъжалението предизвиква реципрочен отговор от другите, правенето на обиколки в басейна на самосъжалението, може да се превърне в мощен навик. И както всички навици, ако му се отдадем и добре го „храним”, той се вкопчва здраво и ни пречи да вървим напред. Самосъжалението често прикрива други чувства, държейки ни в порочния кръг на отчаянието, вместо да откриваме какво се опитва да ни научи нашата болка – да се научим да разпознаваме, да поемаме отговорност и да променяме нашите емоционални реакции на болезнените ни чувства. А ние сме се научили предимно на изкуството на отбягване – блокиране, отричане, проекция или съпротива, така както сме ги отричали или избягвали през нашето детство.
Трудно е да признаем, че се самосъжаляваме, но ако обвиняваме другите или обстоятелства, които не са ни подвластни, за всичко, което не е както трябва в живота ни, ние всъщност сме много близо до самосъжалението.
Дори не е нужно да го наричаме „самосъжаление” – фактът е, че започваме да вярваме, че нямаме контрол, че нямаме нужното, за да се борим и да успеем и, че просто не заслужаваме хубавите неща в живота. Никой не го е грижа за нас – или недостатъчно, ние не сме важни, ние сме отчаяни. И знаеш ли какво? Когато вярваш в тези неща, те стават истина. Нямаш нужда от друг враг.
Често си мърморим „Защо аз” или „ Защо нищо хубаво не ми се случва”, без да разбираме, че това самосъжаление убива „красивата” ни страна. Чувството на прекомерна погълнатост от собственото нещастие може да е нормално явление, но ако то стане навик, то може да обърка кариерата и отношенията ни.
Марк Твен е казал:” Човек не може да се чувства добре, без собственото си одобрение”.
Когато човек влиза във фитнес залата, първоначално той не изгражда мускулите. Той ги разкъсва. Това не е шега. Когато вдигаш тежести, ти увреждаш мускулите. Причина мускулите да заякват е, че тялото ни започва да ги поправя и ги прави по-големи. Така следващия път, когато вдигаш тежести, те няма да бъдат наранени и колкото повече вдигаш, толкова твоето тяло става по-силно и по-силно.
Така е и с нашите емоции. Веднъж изпитали нещо трудно, то ни разкъсва и наистина ни боли. А животът неизбежно ни поднася болка. Ние се притесняваме и тревожим или губим работата си или нямаме пари. Но ако не пуснем лошото, няма шанс да се върне доброто.
Това, което прави самосъжалението е, че ни пречи да възстановим емоционалния мускул.
Можем да ставаме по-силни или да получим моменто облекчение в самосъжалението. Но не и двете. От психологическа гледна точка самосъжалението заглажда острието на стреса, но не се бори с него, а го задълбочава. Напрежението се трупа и в крайна сметка възниква «лош стрес» (дистрес).( професора по психиатрия Михаил Виноградов )
Не всеки, който страда от депресия е изпълнен със самосъжаление. Но всеки, който е изпълнен със самосъжаление е депресиран. Депресията се появява със самосъжалението, както ябълките растат на ябълковото дърво.
Как да се справим със самосъжалението?
Първо, имай разумни очаквания. Както вече стана дума, самосъжалението е естествена склонност на човешкото сърце. Би било грешка, да се опитваме да се освободим от всеки импулс да се самосъжаляваме. Никога няма да го постигнем.
По-добре работи върху това да осъзнаваш, когато то се опитва да те потопи. Когато забележиш, че си мислиш колко си добър, а колко лоши са другите към теб, СТОП.
Когато забележиш интензивен, понякога необясним гняв или тъга, най-доброто, което можеш да направиш е честно да потърсиш следите на самосъжалението. Когато ги намериш, не им разрешавай да ангажират ума ти.
Второ, ясно е, че за да избуташ самосъжалителните мисли, ти трябва да ги замениш с нещо друго. Това друго нещо е благодарност. Помисли за това, че ако четеш тези редове на компютъра или на телефона, ти имаш възможност, която голям процент от хората никога не са имали в живота си. Каквото и да се е случило в живота ни, винаги можем да намерим поне едно нещо, за което да бъдем благодарни.
Ако си приел факта, че често ти се случва да се самосъжаляваш и това саботира всички твои усилия, тогава е нужно да настроиш мозъка да мисли за нещо наистина позитивно. Ако си благодарен, това наистина ще те накара да се почувстваш по-добре.
Трето, фокусирай се върху своите задължения, цели, планове, а не върху това, което те тревожи. Когато ни липсва смисълът, когато нямаме цел, самосъжалението нахлува, за да изпълни вакуума. Колкото повече развиваме целите си и работим здраво, за да ги постигнем, психичното пространство за самосъжалението се свива. Колкото повече се свива това пространство, толкова по-малко уязвим ще си за мненията и поведението на другите
Четвърто, не се наслаждавай на това да те съжаляват: Много хора „се хвалят” със своите проблеми, за да привлекат внимание. Всъщност се случва точно обратното, хората си мислят, че си несигурен и това се отразява на репутацията ти. Спомни си, че има хора, които ги е грижа за теб и спри да се тревожиш, че светът е срещу теб. „Удоволствието” да бъдеш съжаляван е недобра форма на търсещо внимание поведение.
Пето, започни да се харесваш: Здрава основа на самосъжалението е чувството за малоценност и ниското самочувствие. Трябва да откриеш в какво те бива най-добре и да фокусираш енергията си да станеш още по-добър и да се научиш на нови неща. Ако се сравняваш с другите, това ще направи нещата по-лоши, вместо това оценявай и виждай доброто в другите. Всеки е уникален. Такъв си и ти.
Шесто, бъди отговорен за съдбата си: Важно е да вземеш в ръце собствения си живот и да променяш ситуациите, които не работят за теб. Когато започнеш да контролираш съдбата си, тогава започваш да цениш себе си и все по-рядко да се чувстваш жертва.
„Лоши неща се случват; как аз им отговарям определя характера ми и качеството на живот. Мога да избера да стоя в постоянна тъга, демобилизиран от гравитацията на моята загуба, но мога да избера да се надигна от болката и да оценя най-ценния подарък, който имам – самия живот.”~Walter Anderson
Автор: Светлана Сотирова
Източник: https://sovapsychologist.com