Понякога, когато си сам и ти е тежко, си представяш прекрасните неща, които би могъл да ти дари и го желаеш така силно, така страстно, че сърцето ти започва да излиза от ритъм при мисълта за него, започваш да се чувстваш безсилен и едновременно щастлив.

Но както всяко друго нещо, което не можеш да притежаваш, когато го получиш си неизмерно доволен, радостен и благодарен – ден, два, може би седмица или месец или няколко месеца… после то започва да губи от чара си, виждаш недостатъците му, започва да става част от ежедневието ти… и ти започваш да го приемаш като даденост, свикваш с него и мечтата изчезва.

Ти вече я притежаваш, дори си забравил колко си копнял. За това истинската любов е невъзможна, защото докато бъде мечта, копнеж и нещо недостижимо е силна и борбена, красива и добра, но получиш ли я тя се загубва в дългите часове на ежедневието и изсъхва като цвете…

Най-красивата и силна любов си остава невъзможната. Едни от най-великите шедьоври в литературата, разказват точно за нея. Точно тя, преобръща света на двама, кара ги да полудеят и да вършат безразсъдства. Винаги има причина, тя учи, чиста е и вечна. Никоя друга любов не е вечна, освен невъзможната. Тръпката на неизживяното, на откраднатите мигове, на желанието и страха я правят така сладка и величествена. Правят я единствена, залепваща в съзнанието ни като пиявица и остаряваща!

Дори днес в този забързан и свободен свят се случват такива неща, дори днес я има. И докато свят светува и има любов, ще има и невъзможна любов. И всеки е имал поне една в живота си, несбъдната, но запомнена…

Източник: arketa8.wordpress