>Когато пациентът чака някой да го излекува, лекарят остава сам срещу болестта му. В това се крие една от тайните на хроничните несполуки във всички сфери на живота.

Да разгледаме в един от случаите какво може да задържа клетника окован в заболяването. Нека си представим следната ситуация. Ле­карят ми предписва хапчета. Аз отварям човка, пар­дон, уста, пускам вътре хапчето, чакам да цамбурне и си седя. Чакам!

Как мислите, какви банални мисли може да ми се въртят в главата? „Ще помогне ли – няма ли да помогне? Ами ако не помогне? Надали ще помогне, защото досега почти не е помагало.“

Въпрос: участвам ли в изцеряването си? От­говор: не.

Нещо повече, пасивното очакване на резултата, а дори и съмнението оставят лекаря очи в очи с болежката ми.

Ако аз самият не участвам в оздравяването си, може ли лекарят сам да победи болестта ми? Дори да е мъдрец, той е обречен на неуспех в опита да излекува болник като мен. Тук може да победи само хирург, който със или без ваше съгласие ще ви ампутира някой орган, и толкова. Няма орган – няма проблем.

Значи ще се радвам, след като получа поло­жителния резултат, но засега изчаквам. Осанката и мимиката ми какви са?… Нормално поведение на нор­мален болник несретник. Защо го правя? Защото всички го правят! Това е една от закономерностите на затъването в болестта.

От гледна точка на разума постъпвам съвсем правилно. А разумът способен ли е да гради? Не. Той само пази създаденото. Разумът се уповава на логиката. Логиката – на факта. А разполагаме ли с факта, че сме оздраве­ли? Фактът е, че сме болни.

Кръгът се затваря. Няма изход. Ето омагьоса­ният дяволски кръг, който трябва да се разкъса. Как? Направете така: добийте външния вид на щас­тието, тоест мимиката на сит канибал и осанката на напуйчен пуяк, после ще се получи синхронизиране на външната форма и вътрешното ви състояние. Изкуствено създайте в душата си радостно очакване, че щом глътнете хапчето, ще оздравеете. Глътнахте ли го?

Сега си представете какъв искате да сте и про­дължете изкуствено да повишавате радостното си състояние, включвайки и силата на духа. Желание­то ви ще започне да се изпълнява.

А какво представлява веригата, която държи хронично болния далеч от оздравяването? Да разгледаме скритите мотиви в поведе­нието му…

Всичките му подсъзнателни постъпки и стъпки в повечето случаи работят в защита на самото забо­ляване. Да-да, колкото и да е парадоксално, така е! Цялата му природа въстава против оздравяването, следователно и против лекаря, който се мъчи да му помогне. В такъв случай и двамата – и лекарят, и болни­ят – са обречени на провал. Това продължава пос­тоянно с месеци и години. Постепенно шансът за изцеляване намалява, намалява, намалява, защото болестта все по-дълбо­ко прониква в съзнанието, във всяка клетка на тяло­то, във всяка фибра на душата. С десетилетия бол­ният постъпва по един и същ начин и едно си знае: „Искам, искам, искам да съм здрав!“

Когато пациентът чака някой да го излекува, лекарят остава сам срещу болестта му. В това се крие една от тайните на хроничните несполуки във всички сфери на живота. Принципът на поражението в живота, на изос­таването от живота, на разрушаването на живота, принципът на конфликт с околния свят е един и същ, схемата е приблизително еднаква.

А сега се вслушайте в себе си и подчертайте в тази класификация онова, което най-много отгова­ря на вътрешното ви състояние. Бъдете искрени пред себе си. Изберете само един отговор от списъка, ина­че ще си добавите още една диагноза – раздвояване на личността, тоест шизо.

И така, вие:

1. искате да ослепеете;
2. не искате да виждате по-добре;
3. не вярвате, че ще виждате по-добре;
4. съмнявате се, че ще виждате по-добре;
5. надявате се, че ще виждате по-добре;
6. вярвате, че ще виждате по-добре;
7. знаете, че ще виждате по-добре;
8. ще виждате по-добре;
9. виждате добре.

Докато не си изберете нещо от този списък, не избързвайте напред, ако обичате. Трябва да знаете къде сте по тази скала. Сигурен съм, че не сте подчертали „искам да осдепея“. Може би сте отбелязали нещо като „надя­вай се“, „съмнявам се“ или „не вярвам“. Тогава знайте! Казвам ви го като психолог – тези отговори с нищо не се отличават от „искам да ослепея“. „Не вярвам“ с нищо не се отличава от „съмня­вам се“. Това е същата барабонка, но в целофан. Просто, като кажа „съмнявам се“, изглеждам по-ум­но. А всъщност същото съдържание увивам в по-лъс­кава опаковка, и толкова. Същността не се променя!

Границата между здравето и болестта е вяра­та. Това е неутралната зона.

Сега обърнете внимание – някой казва:

– Вярвам, че ще виждам добре…

Вие спокойно можете да му отговорите:

– Ами вярвай си!

Представете си, че съм седнал сега до вас, сладко се прозявам, чеша си тьрбуха и въртя вечно свирещата развалена плоча:

– Вярвам, че ще съм здра-а-ав!

– Вярвам, че ще съм бога-а-ат!

– О-о-о, вярвам, че ще съм щастли-и-ив! Къде ми е възглавницата?

Усещате ли, че нещо липсва? Нали? Какво?

Липсва ДЕЙСТВИЕ! Така ли е?

И ако ме попитате: „Кога искаш да станеш бо­гат?“, а аз само муча… Все нещо трябва да ви отго­воря! Така е, нали? ВЯРАТА ЗАДЪЛЖАВА. Ако вяр­вате, че ще сте здрав, но не си мръдвате пръста – значи сте инертен. Където лекарят е сам срещу болестта – няма оздравяване. Ако чакате и се надявате, сте не само инертен, но и на страната на болестта. Ако се съмнявате, активно се съпротивлявате на оздравяването. Не вярвате? – ще ме прощавате, но за как­во говорим тогава? Ако искате да се гътнете от болестта си, за какво оздравяване може да ста­ва дума?

Дайте сега да си сменим местата. Вие сте ле­кар, аз съм болният. Аз ви казвам:

– Докторе, мно-о-ого ми се ще да съм здрав, мно-о-ого. Ама знаете ли, мъничко, съвсем ей тоничко се съмнявам, че ще можете да ме излекувате. Оба­че все пак ви моля, излекувайте ме!

Такъв болен почти е невъзможно да бъде из­лекуван, защото в съюз с болестта си той е много по-силен от вас като лекар.

Авицена казва: „Ние сме трима: аз, ти и бо­лестта. Която страна вземеш, тя ще надделее.“

Колкото до другите отговори от типа „съмня­вам се“, „надявам се“ и пр., те всъщност не се раз­личават помежду си. Просто си търсите измъкване, за да не предприемете никакви действия. За да се съмнявате например, трябва да сте наясно с медицината, психофизиологията, с всички скрити възможности на човека. Наясно ли сте? Не? Тогава не ми се бийте в гърдите и не ми викайте: „Съмнявам се!“ Зад думите ви няма никакъв факт, никакво потвърждение, само подсъзнателна мотивация за оправдаване на дейс­твията ви, насочени към НЕоздравяване!

Ако сте избрали отговора „на­дявам се“, ще ви кажа, че попа­дате в най-удивителната група читатели. Знаете ли защо на­деждата умира последна? Ще ви демонстрирам как действа тя.

Това е висшата фор­ма на илюзия, великата пус­тота. Ето, добивам сладкия израз на надеждата и съм го­тов да отговоря на всичките ви въпроси! Питайте ме: Защо?… Кога?… Как?… Къде?… По какъв начин?… И какво ли още не. На всичките ви въпроси имам само един отго­вор: „Не знам, драги мой, не знам. Надявай се!“ Ако ми треснете с юмрук по масата и ми се развикате: „Но кога, кога-а-а?“, и аз по същия начин ще ревна: „Де да знам! Надай се!“ Надеждата крепи човека, но тя никога за нищо не е отговорна. Надежда говежда! Ясно ли ви е?

Та защо надеждата умира последна? Защото тази мръсна кучка няма вече кого да убие! Убила е стопанина си и сега разбира на кой клон е клечала и чий гроб е копала. Така че се надявайте, надявай­те, надявайте…

Въпрос с повишена трудност: искате ли да си възстановите зрението и да виждате без очила? Запомнете отговора си.

Опитът на един глупак, стигнал до прозрението – Мирзакарим Норбеков, norbekov.com,