Бих искала да опитам да започна отново живота си. Заради загубите в него, заради тъжните мигове. Сега вече знам, че те са истинските уроци и това клише не ме ядосва. В тези мигове е събрана цялата мъдрост, която може да ме направи щастлива и свободна. И благодарна.

Сега вече знам как. Но е късно. За някои мигове наистина е късно, защото съм ги превърнала във вечности. Толкова са се втвърдили, че самото им разбиване, ще ми донесе още милиони мигове на болка. Но си мисля, че си струва. Въпреки всичко. Ще отнеме много време, но си заслужава да опитам. Заради миговете, които предстоят.

Всичко е в скръбта и в това да ѝ се дадеш напълно. Умението да скърбиш навреме и колкото време е нужно, е също толкова жизнеутвърждаващо, колкото и умението да се радваш. Скръбта е нужна. Тя е отдаване на чест на това, което си имал и си изгубил. Тя е сбогуване – правилна раздяла. Не затръшване на вратата. Не отричане. Не забравяне. А сбогуване. И тогава можеш да приемеш.

Моделът, който аз (а може би не само аз) досега съм следвала, е друг – изкривен и убиващ. В уравнението я няма скръбта. Скръбта е заместена с работа и още повече работа (това е моята зависимост, вашата вие си я знаете). Или пък е заместена с хора и още повече хора, които се предполага, че ще ме разсеят, ще ми помогнат да забравя. Но когато хората си отидат и работата все пак свърши…

Сянката следва светлината, светлината следва сянката. Сълзите след фалшив смях са ужасно горчиви. И безкрайни. И няма нужда да търсиш в речника смисъла на думи като „безнадеждност”, „безпомощност”, „самота”. Може да повториш упражнението с работата и хората на следващия ден, но… нощта и денят си сменят местата точно като сянката и светлината.

Затова всичко е в скръбта навреме. Сълзите стопяват леда и потушават огъня и все някога се превръщат в жива вода. Другото е живот на инат. Стискане на зъби и юмруци, борба, изпочупени нокти, разранени ръце и колена. Рани, които никога не зарастват, защото се трупат една върху друга. Не че спират да болят, просто тялото изтръпва, за да се спаси. Превръща се в камък. Спира да усеща болката и спира да чувства. Изобщо.

Това е моето тяло. Пълно с мигове, които съм превърнала във вечност, защото не съм скърбила навреме.

Усещането е за препълненост, сякаш няма място за нищо повече. А пътят напред е игра на светлина и сенки. Не съм чак толкова глупава да мисля, че загубите създават имунитет. Напред има от всичко и предпочитам тази игра на светлини и сенки да е красива, а не страховита.

Затова искам да опитам. Да започна да се връщам назад. По раните. Да разчовъркам коричките. И се надявам да пуснат кръв, защото иначе ще значи, че не са живи. Искам да опитам да разбия вечността на мигове и после да се сбогувам с всеки миг. Да скърбя, да плача неутешимо, да вия, да удрям, да хапя, да бъда зла… Колко дълго не знам. Колкото е нужно. Докато изчезнат всички мазоли по кожата и тялото не започне да усеща.

… А аз да живея.

Сашка Александрова

Източник: https://myvelikoturnovo.com