Когато първокурсничка в колеж получила тройка на първия си тест, тя буквално изпаднала в криза в клас. Хлипайки, изпратила смс на майка си, която й звъннала, искайки да говори с преподавателя незабавно (което той, разбира се, не направил). Друга майка придружила детето си на интервю за работа и после се чудила защо не го наели.
Голям работодател разказва, че по време на интервю за работа една от кандидатките му казала, че се вижда на мястото му след 18 месеца. Дори и не й дошло наум, че той е работил 20 години, за да стигне до тази позиция.
Звучи ви налудничаво?
За съжаление, всички тези истории са истински, казва Тим Елмър, основател и президент на НПО „Да отгледаме лидери“ и автор на книги и иследвания. „Поколението Y (и iY) от деца, родени между 1984 и 2002 пораснаха във време на незабавно задоволяване. Айфони, айпади, смс-и и незабавен достъп до информация – всичко това е на върха на пръстите им.“, казва той. „Техните оценки в училище често са договорени от родителите им, а не заслужени и те биват хвалени за всяко дребно достижение. Имат стотици „приятели“ във Facebook и Twitter, но често нямат реални връзки.“
Но защо родителите престаха да учат децата си да разчитат на себе си и вместо това се превърнаха в загрижени защитници, които искат да ги предпазят на всяка цена?
Нещата започнаха с вманиачаването по сигурността на децата във всеки аспект от живота им. Вместо да ги оставят навън да играят, родителите запълниха свободното им време с организирани дейности, пишеха домашните им вместо тях, решаваха конфликтите им в училище както с приятелите, така и с учителите и им даваха награди само задето са присъствали.
„Тези добронамерени съобщения, че ти си специален, сега рефлектират върху нас.“, казва Елмър. „Ние сме заети да ги предпазваме, вместо да ги подготвяме за бъдещето. Ние не им позволяваме да паднат, да се провалят или да се страхуват. Проблемът е, че ако не поемаш рискове отрано, като примерно да се качиш по катерушката, рискувайки да паднеш, когато си на 29 ще те е страх от всяко ново начинание.“
Психолозите и психиатрите консултират все повече млади хора, изживяващи криза в средата на 20-те си години, както и случаи на клинична депресия. Причината? Младите хора им казват, че се чувстват така, защото още не са спечелили първия си милион или още не са открили идеалния партньор.
Учители, треньори и ръководители се оплакват, че децата от Поколение Y задържат вниманието си само за кратко и разчитат на външна, а не на вътрешна мотивация.
Къде сбъркахме?
• Казахме на децата си да мечтаят мащабно – и сега всяко малко достижение им изглежда незначително. В общата схема на нещата, децата не могат мигновено да променят света. Трябва да правят малки, начални стъпки, които им изглеждат като оставане на едно място. Нищо по-малко от незабавна слава е достатъчно добро за тях. Време е да им кажем, че великите дела започват с постигане на малки цели.
• Казахме на децата си, че са специални – без причина, дори когато не демонстрират добър характер или умения и сега те изискват специално отношение. Проблемът е, че те смятат, че не трябва да правят нищо специално, за да са специални.
• Осигурихме на децата си всякакви удобства – и сега те не могат да чакат. Ние правим същото – крачим нервно пред микровълновата, ядосваме се, когато нещата не стават по нашия начин на работа, беснеем при задръствания. Време е да им предадем важността да можеш да чакаш за нещата, които искаш, да отсрочваш чуждите искания и да изоставяш личните си желания, когато преследваш нещо по-голямо от себе си.
• Превърнахме щастието в основна цел за децата си – и сега им е трудно да бъдат щастливи, защото щастието е страничен продукт от смисления живот. Време е да им кажем, че целта ни е да ги научим как да разкриват талантите си, страстите и целите в живота, за да могат да помагат на другите. Щастието ще бъде резултат от всичко това.
Неудобните решения:
„Трябва да позволим на децата си да се провалят, когато са на 12 – което е много по-добре от това, да се провалят на 42. Трябва да им кажем истината (внимателно), че идеята че „Можеш да направиш всичко, което искаш“, не е задължително вярна.“
Децата се нуждаят от съпоставяне на мечтите с талантите си. Не всяко момиче с хубав глас ще пее на световна сцена; не всяка малка бейзболна звезда ще играе във Висшата лига.
Позволявайте им да се забъркват в каши и да понасят последиците. Няма проблем да получат тройка. Следващият път ще се постараят повече за отличен.
Балансирайте автономността с отговорност. Ако синът ви кара колата ви, нека после сам я зареди.
Взаимодействайте си с учителя, но не вършете работата на детето си. Ако то се издъни на теста, нека си понесе последиците.
„Трябва да се превърнем в тухли, обвити в кадифе.“, казва Елмър. „меки отвън и твърди отвътре и да позволяваме да децата си да се провалят, докато са малки, за да успяват, когато станат възрастни.“
