Собственикът на бижутерия в малък град, наблюдаваше минаващите хора, през прозореца на своя магазин. След известно време едно малко момиченце дойде до стъклото и се залепи за него, като гледаше бижутата с интерес. Когато видя това което търсеше, очите ѝ заблестяха от щастие.

Тя влезе в магазина и помоли продавача да покаже мънистата изработени от тюркоаз.

– Това е за сестра ми. Може ли да ги опаковате хубаво?

Собственикът погледна недоверчиво малкото момиче и попита:

– Колко пари имаш?

Момичето извади от джоба си една кърпичка, отвори я и изсипа шепа дребни монети на тезгяха. С надежда в гласа си попита:

– Това е всичко, достатъчно ли е? След което момиченцето гордо продължи:

– Знаете ли, искам да направя подарък на по-голямата си сестра. Откакто майка ни почина, сестра ми се грижи за мен и за всичко останало, а за себе си няма време. Сега има рожден ден и аз съм сигурна, че ще се зарадва много да получи такива мъниста, те са много подходящи за цвета на очите й.

Собственикът взе монетите с усмивка без да каже нищо и опакова мънистата в хубава кутия с панделка.

– Вземи, каза той на момиченцето и ги носи внимателно.

Тя взе кутията и подскачайки от радост се втурна към дома.

На следващият ден в магазина влезе млада девойка и приближавайки се, собственика забеляза че в ръцете си държи същата кутия, която бе дал на малкото момиче в предишния ден.

Момичето сложи кутията на тезгяха и каза:

– Знам, че тези мъниста са закупени от тук. Колко струват?

-Ааа! – каза собственикът, стойността на всеки продукт в магазина ми винаги е поверителен договор между мен и клиента.

Момичето отвърна: – Но сестра ми имаше само шепа дребни монети, а тези мъниста са от тюркоаз. Те трябва да са много скъпи, не можем да си позволим да ги изплащаме.

Мъжът взе кутията, погледна момичето с нежност и с искрена усмивка и върна кутията с думите:

– Малката ти сестричка плати най-високата цена, повече отколкото всеки възрастен може да плати: тя даде всичко, което имаше.

Познанието / Интернет