– Значи така, – момчето се намести в креслото, настанявайки се по-удобно – баща ми си има друго семейство. И доколкото разбирам, имам си сестричка на четири годинки. Мама се прави, че не знае. Но другата жена чака баща ми да се премести при нея, защото той, по всичко личи, й е обещал. И му поставя въпроса ребром. Тогава той се измъква от къщи и отива да й се обяснява. Понякога и нощем. Вкъщи наричаме тези излизания „спешна служебна работа”. Но аз си мисля, че той няма да се премести при нея, а само ще й мъти главата. Малкият ми брат Льоня има детска церебрална парализа. С мама са идвали на посещение при вас, но сигурно не ги помните. Брат ми е много умен, във втори клас е и се справя чудесно с компютрите, но не и с ръцете и краката си. А мама продължава да мисли, че някъде има лекарство или нещо друго, което да го излекува напълно. Тя го води на езда, защото това е „последният писък на модата” за болните от такава болест. Събира и пари, за да го заведе в Крим при делфините. А Льонка се страхува от конете и пада от тях. А за делфините веднъж ми сподели: „Отида ли там, край с мен. Ще се удавя!”. Те и при знахарка в Псковска област ходиха, та да му разваля магия. А баба има рак и постоянно с нещо се лекува – в болницата или с народна медицина.

– А ти? – попитах го аз.

– Ами аз се чеша през цялото време и в училище имам само двойки – с готовност ми съобщи той. (Вече бях забелязала невродермита между пръстите и на шията му.) – Какво ще ме посъветвате? Как да оправя нещата? И възможно ли е изобщо?

– Не знам. – признах си – Може би и не трябва.

– Ами тогава да си тръгвам? – и той стана от креслото.

– Добре, но нека първо ти разкажа историята за призоваващия дъжда.

– Добре. Обичам историите – той се почеса по врата и се приготви да слуша.

Това се случило отдавна, още преди СССР да се разпадне. Един мой познат, специалист по китайска култура, бил със свои колеги в командировка в Китай. Звъни им веднъж техен китайски познат: „В една от нашите провинции вече четири месеца не пада капка дъжд. Реколтата умира и хората ги чака гладуване. Три селца събрали последните си пари и решили да повикат от друга провинция мъж, който да измоли дъжд. Може би ще ви е интересно да го видите. Но все едно нищо не съм ви казал, защото комунистическата партия в Китай не одобрява магьосничеството.”

Учените, естествено, се въодушевили, набързо измислили някакъв етнографски повод и се отправили към въпросната провинция. Пристигнали в селцето в същия ден, в който дошъл и призоваващият дъжда – дребно, кльощаво старче. Той помолил за колиба в края на селото и паничка ориз на ден. Отказал напълно да разговаря с учените. Старшината на селото ги поканил да погостуват в дома му, обяснил, че заклинателят трябва да се съсредоточи и ще се наложи да почакат приключването на работата му.

На третия ден завалял дъжд. Старецът прибрал своите големи за местните мерки пари и се приготвил да си тръгва. Старшината на селото отново му предал молбата за среща с учените и заклинателят се съгласил да им отдели малко време.

– Разкажи ни, как призова дъжда? Сигурно съществува някакъв обред? По наследство ли се предава? – за да не губят време, веднага го заразпитвали учените.

– Да не сте се побъркали! – изумил се старецът – Аз да съм призовал дъжда? Че да не съм магьосник?! Наистина ли мислите, че аз, с цялата ми нищожност, мога да управлявам могъщите стихии?!

– Но какво направи тогава? – объркали се китаистите – Дъждът вали…

– Никой не може да промени никого!– назидателно размахал показалец старецът. – Но всеки е способен да управлява себе си. Без да скромнича ще ви кажа, че аз съм много добър в това изкуство. Дойдох в селото в правилно и хармонично състояние и видях, чу тук всичко е неправилно. Нарушен е порядъкът на нещата, реколтата умира и хората са в отчаяние. Това не можех да променя. Единственото, което можех да направя, е да променя себе си. И аз промених хармонията у себе си, за да съответствам на дисхармонията на мястото. Точно това направих.

– И след това? Откъде се взе дъждът?

– След това отново заработих със себе си, за да си върна първоначалната хармония. Но тъй като вече бях станал едно със ставащото тук, повлякох промяна във всичко. Тя се случи бавно и по инерция, но постепенно изначалният ред на нещата се върна, а той включваше напояване на посевите. Затова дъждът заваля. А не защото съм го призовал…

– Но ако всичко е толкова просто, защо взе толкова много пари за свършеното? – попитал един от учените – Та на селяните им се наложи да продадат последната риза на гърба си, за да ти платят!

– Защото съм стар и немощен човек и от настройването към тукашната дисхармония ми стана лошо и тежко, както беше лошо и тежко всичко наоколо. Доброволното преминаване от правилно и хармонично състояние в нехармонично струва много скъпо! – и старецът дал да се разбере, че срещата е приключила.

В същия ден той се върнал в своето село, а учените – в Пекин.

Момчето мълчеше. След малко попита:

– Вие неслучайно ми разказахте това… Може би смятате, че аз…

– Точно това мисля. Освен това, няма да е необходимо, като възрастния китаец, да се пренастройваш към дисхармонията. Ти, с твоите двойки и обриви, вече си там. Съдейки от здравния ти картон и от начина, по който описа обстановката в семейството си, ти си умно и здраво момче.

– И как да се върна в „правилното” състояние?

– Като упорито вършиш това, което вътре у себе си знаеш, че трябва да направиш, но до този момент не си предприел.

Момчето продължаваше да мисли.

– Значи, да уча уроците си до припадък – нерешително започна той. Сутрин да правя гимнастика с Льоня. После да се обливаме със студена вода. Да не ям чипс и да спазвам диетата против невродермит, която лекарят ми препоръча. След училище с Льоня да ходим в парка – той по-добре кара колело, отколкото ходи. И да не считам всички в класа ми за тъпаци, а, както ми казва мама, да търся добрите им страни… И мислите, че това ще помогне?

– Има едно просто нещо, което се нарича експеримент – вдигнах рамене аз. – Опитай и ще видиш. Ако не стигнеш заека, поне ще се сгрееш тичайки…

– А колко дълго да пробвам?

– Ако на възрастния китаец, който се е упражнявал 50-60 години, са му били нужни три дена, а ти сега започваш… Мисля, че трябва да опиташ за три месеца до края на лятото, след това да оцениш междинните резултати и да решиш дали да продължиш или да зарежеш всичко. Ще те чакам през септември.

– Добре. – съгласи се той и си тръгна.

Аз не го забравих и искрено се надявах да успее. На неговата възраст да правиш нещо ден след ден, без никакъв контрол отвън, е много трудно. Дали ще успее?

Той си записа час за втори септември.

– Брат ми, Льоня! – започна още от вратата – Мама мисли, че конете и лекарството от Германия помогнаха. Ама ние с него си знаем… Аз му разказах за китаеца. Той е умен и всичко разбра.

– Браво! – възкликнах. Закаляването, карането на колело и вниманието на по-големия брат нямаше как да не са оказали въздействие върху състоянието на по-малкия. – А още?

– Ами, баба. Лекарят каза, че е в ремисия и не е необходимо да се преглежда поне една година.

– А ти? – попитах го и забелязах, че по ръцете му нямаше и помен от обриви.

– Завърших годината само с две четворки. Татко каза, че не е разбрал кога съм пораснал. Има какво да научи от мен. Например, да спазва диета… Ще излезе, че тази китайска небивалица работи!

– Разбира се, че работи! – убедено казах – Та ти сам го доказа!

Източник: http://sobiratelzvezd.ru/vyzyvatel-dozhdya/

Превод:Ивелина Димитрова